Корабът на страстите II (Пламен Трайков)

pencho22
offline

Posted by pencho22

on Feb 16, 2011

Х. Относно ПОЛЗАТА ОТ ЛОШИТЕ

- Ало! Ти ли си?
- Не! Аз съм!
- О, извинете!

Поогледах, поразпитах тоя-оня, позаврях си гагата из разни непрани гащи, понюхах. Снесоха ми. Като на бивша кука.
Гадничко нещо е човекът, уважаема госпожо Док. Любимият ти господин Мижитурков. Ти се хабиш до го изправяш на крака, да го спасяваш. А бе я го пусни да се дави в екскрементите си! На прасето му е най-гот в калта, а ти си тръгнала да го къпеш, да го парфюмираш, да му връзваш панделка... Е, от к’ъв зор? Ми той не ще, дърпа се. Комунизмът опита зорлян и се поака. Проба – грешка. Ами че Мижитурков най обича да го лъжат, да го плашат. Но повече от всичко - да го оставят да вихри ниските си страсти. Битовият тайфун с нежното име “Мижитурков” – ограбили, измамили, изнасилили, наръгали, плиснали киселина... Съпрузи, братя, сестри, роднини, комшии, колеги. Ония, гласосъбирателите, се подсмихват на милата картинка, поощряват я. Демагогстват от кабинети, от трибуни, пред камери, но се кахърят за сметките си - можело да са по-дебели, щото няма време, огладнели псета ръмжат и нетърпеливо точат лиги за стола им. А Мижитурков или цъка благоговейно, или псува по навик и удря по някоя ракия преди да плесне жена си по дебелия гъз или в ченето. И вика дейба и държавата скапана, тия са боклуци, ама ония – не, те ще ни оправят! И верно ги оправят – отзад. Ама е тъй не само в нашта кочина, госпожо Док, светът винаги се е крепил на баламите, защото те вадят мамбото, ако и те изчезнат като динозаврите, ледът иде. Да живеят баламите!
Разследванията ми не са паралелни, защото куките не разследват, те само констатират видното. Или стигат донякъде, но им се озъбват от някоя дебела сянка и те, естествено, спират. Е, разбрали са, че на гърба на баламите Юлиана и Майя бая сухо са трупнали хитреците при Орлов мост. Ченгетата са затворили студиото, прибрали са за 24 часа пионките. И дотук. Поредното висящо дело дето ще виси до амина. И ни вест, ни кост от Майя.
Научих кои висшестоящи бели якички стоят зад тях, но е за моя консумация, просто защото в случая не то е най-важното. Но ако много настояваш, има депутат педофил. И толкоз. Впрочем историята с голите цици, както се сещаш, има своята предистория. Дирите й водят назад, минават покрай едни офисчета, завиват към някои агенции, свъртат при букери и журита, фръцват се на кастинги и стигат до уж невинни дефилета с готини (с какво се римува “дефилета”?). И на тия дефилета, естествено, ситно ситнят и кършат римуваното Юлиана и Майя, знаеш го.
Българският моден подиум. Оттам почва. Всъщност по-отдавна, стартът е даден преди бая години и не от друг, а от Марта - с лекомисленото си и злощастно хрумване да я запише в детската школа на агенция “Визаж модел груп” (“Нека, за разлика от мен, добие самочувствие!”). И самочувствието не закъснява, след като 11-годишната Юлиана-Роса печели титла и медал “Мис Фотогеничност” на международния фестивал Little Princes of the World в Санто Доминго, където уверяват малката медалистка, че би спечелила и титлата “Мис Принцеса”, ако зъбките й не се нуждаят от лека корекция! След невижданата радост и начесването на собствената си суета, Марта си дава сметка за таралежа в гащите си – Юлиана вече е повярвала, че падането на света в краката й е въпрос на време. Софийската агенция надушва хляба в нея и се заема с обработката й – качване на висок ток, обиграване “кръстосаната” походка, чупките в кръста и шията, наклона на тялото и пр. хореографски тънкости, но също туширане на прекалено силния смях, редуван с крайна свенливост и, преди всичко, поставяне на стоматологичните телчета... Началното кръстосване на шпагите между майка и дъщеря е по повод предстоящото постъпване в средно училище – Марта определя бъдещето на дъщеря си като юрист, финансист или служител в международна търговска централа, докато целта на дъщерята не подлежи на съмнение – кариерата на модния подиум. Бащата тегли чергата към себе си – рисуването, защото Юлиана наистина рисува хубаво и дарбата й би могла да бъда развита... След дълги кавги и разпри дъщерята се справя и с двамата непокорни родители - става ученичка в класа по моден дизайн в нашумялото в последните години в София авангардно училище с профилиране по интереси. Целта в живота й е ясна - като завърши средно, ще следва графичен дизайн в Нов български университет! Константин е частично доволен – все пак модният дизайн предполага и рисуване, но Марта отказва да се примири и не пропуска случай да натякне на грешния избор, да упрекне мъжа си за слабата му подкрепа и вдига шумен скандал за дадените от съпруга й без съгласуване пари за задължителното за манекенките участие в каталог (известен в средите като Бук)... И така, зъбките са коригирани, косата е оксиженирана и Юлиана наистина блясва с неотразима хубост (91/60/90), имиджът е шлифован (премахнати са външността и стила “оле-оле”), за да тръгне по ревюта и конкурси, за да ги печели с безапелационна лекота – “Мис Мото Пфое”, “Мис Черно море”, “Мис Албена” (приходите отиват за абитуриенти сираци)... Викат я на фотосесии, появява се в модните списания. Но Марта не мирясва, саркастичните й стрелички се целят в “ограничените” интереси на дъщеря си – биографиите на колосите в бранша Карл Лагерфелд, Доменико Долче, Стефано Габана, Коко Шанел, на удивителната съдба на Наталия Водянова, уличната зарзаватчийка от Нижни Новгород, завоювала световните модни подиуми и съпруг мултимилиардер; иронизира подражанието й на Водянова и Гуен Стефани от рокбандата “Ноу Даут”, с която Юлиана има известна физическа прилика...
Впрочем за приликата с Гуен Стефани чува за пръв път от Влади, с когото се запознава на един от конкурсите край морето. Влади не е като повечето мъже, които се стъписват от хубостта й и свенливо се отдръпват (Иде й да им викне: Не хапя!). Той е естествен, общува с нея като равностоен. С женската си интуиция тя прониква зад сдържаността му, за да почувства премереното му самочувствие, без което не би изричал ласкателства като това, че ония звезди приличали на Юлиана, а не обратно, защото тя била по-красивата, нека погледне списанията и клиповете на MTV, ако не вярва! Да, Юлиана не би имала приятел комплексар, търсещ майчинска нежност. Докато неговите флуиди издават мачото, който е наясно със себе си, който знае какво иска от живота, какво очаква и как да го постигне. И не закрила търси в нежността й. Погледът му е проницателен, с нетипична за 20-е му години разумност, снизходителната усмивка му придава улегналост, а чувството му за хумор нерядко изтръгва спонтанния й смях... Влади единствен се обръща към нея прелестното “Хей, Джу” с бийтълсови препратки, което определено й допада… Допада й и умението му да рисува (той винаги има подръка скицник и случва се, изненадващо спира спортното си кабрио, от което почти не слиза, за да нахвърли ескизи на някоя “разчупена” възрожденска или съвременна сграда). Сходството в интересите им (тя също импровизира върху листа дизайнерски хрумвания) ги сближава допълнително. (На въпроса й в Художествената академия ли ще кандидатства, Влади отговаря с мълчалива усмивка. Още не е решил.) Юлиана е все по-влюбена (което й помага да свикне с навика му да епилира цялото си тяло), те са щастливо неразделни в София, но той неотменно я следва с кабриото и в провинцията. (Тя едва издържа на наложеното от него сексуално темпо, нерядко се чувства изтощена в прегръдките му и търпи критиките на хореографа за вялата си походка на подиума.)
В този период Майя се отдръпва от приятелката си. Позволява си да изкаже гласно мнението си, според което високите скорости на открития автомобил “адски тичат” на разветите като знаме Юлианини коси, но това е само външната, видимата страна, докато вътрешното й чувство говорело, че той просто е един консуматор и нищо повече. Сякаш в потвърждение на думите й един ден Влади ни в клин, ни в ръкав уведомява Юлиана, че заминава в Париж с родителите си. Юлиана е попарена – защо не й е споменал предварително? Ами защото постът в посолството се овакантил внезапно и не било сигурно дали външният министър ще назначи именно баща му... Ще си пишат, а когато си идва, пак ще са заедно. Щял да следва там архитектура. На спонтанния й въпрос дали и тя догодина да не опита учение в Париж, Влади мълчаливо вдига рамене...
Компютърът работи почти денонощно – разговори в чата и скайпа, изпращани писма за подготовката на нейно участие в конкурса “Мис България”, разменени скици на нови колекции, на снимки от “столицата на света” – той сам и заедно със състуденти и състудентки… Между другото Влади споделя констатацията, че се намира “на друга планета”, че не би заменил тази планета с Лондон, Ню Йорк или Бостън... Юлиана показва тези снимки единствено на Майя и на никого друг. Веднъж Майя най-невинно подхвърля: Виж, хубави са тез французойки, а са едни шавливи!... Сякаш от този ден Юлиана неусетно се хваща да мисли не толкоз за урбанистичните и футуристични архитектурни стилове, върху които той заостря вниманието й, колкото за хубавите момичета на снимките с него. Казва си, че би било глупаво да го ревнува, изведнъж отчетливо си дава сметка, че дългата физическа раздяла по принцип завършва със скъсване. Но не винаги. Да, парижанки не биха устояли на чара и половия му атлетизъм, тя не е хранила подобни илюзии, но ако между него и нея е имало нещо повече от секс, връзката им би устояла на времето! Защото тя, Юлиана, не е коя да е, а носителката на приза “Мис България”, участничката в световния конкурс “Мис Свят” или “Мис Вселена”!... Предвкусва ефекта върху него от възторжените отзиви в пресата, от множеството вестникарски снимки с нея – сама в цял ръст с корона и лента с надпис „Мис България”, снимки заедно с останалите участнички на фона на препълнената зала… Вижда как той с гордост ги показва на родителите си, пъчи се пред състуденти(тки!): ето я моята приятелка от България, за Коледа ще я видите, на живо е още по-красива!...
Не вярвах, госпожо Док, Юлиана да е толкоз хем амбициозна, хем слабохарактерна. Като баща си, к’во ли се чудя. Ами като във всеки бранш, и в тоя бафнеш ли “а”, трябва да си готов и за “б”, миличка, кой да ти го каже. Щом те праснат и проснат и не можеш се изправи, то си е нокаут; щом фалираш и пак не тръгнеш, значи не ти е било там мястото – отиваш при мърморещите неудачници, то майка ти отказва да те дундурка, та глутницата ли?
Още от началото се сещаш за развръзката, нали. Дет’ се вика, много хубаво не е на хубаво. Юлиана беше почнала да си въобразява, че щом си фръцне джазовото дупе и медалът автоматично каца между едрите й цици. Да, ама колкото до коронясването, нещата хептен не стояха така – корона не се дава току-тъй за черните ти очи, колкото и да ги бива. Нито монархическа, нито на конкурса “Мис България”. Но Юлиана е подведена не толкова от самочувствието за физическите си дадености, колкото от инициативата на “24 часа” и портала Dir.bg – масовото гласуване на читателите на вестника и посетителите на сайта чрез SMS-и. Седмици наред Юлиана неизменно оглавява тая класация! Опиянена е, следва илюзорното свръхочакване. Тя добре знае, че това първо място не й осигурява автоматично възкачване на конкурсния трон, но все пак има значение. Ето на, шепти един вътрешен глас (само тя не вижда колко е присмехулен), щом целият български народ смята именно теб за най-красивата (глас народен, глас божи!), нямаш конкуренция! И окрилена, вдъхновена тренира, репетира по 12 часа! Взаимно се нахъсват с Майя, подкрепят се в упорство и амбиция (гласуващите поставят и брюнетката Майя сред авангарда). Вечер, капнала от умора, намира сили да влезе в сайта и да попита: Огледалце, огледалце, коя е най-красива на света? Ти! Ти! – повтарят ежедневните разпечатки. И тя ги препраща на Влади в Париж... Сутрин купува вестника, който черно на бяло потвърждава изнесеното в Dir.bg. И вече се вижда осветена от прожекторите, заобиколена от журналисти и фотографи, затрупана от покани за фотосесии, ревюта, от предложения да бъде рекламно лице на ред козметични колоси и дизайнерски къщи... Въпрос на време е кога ще стегне куфарите си, за да отпраши в странство (транзит през Париж)... Напрежението расте от грандиозната организация на Шоуто – оформя се да е най-пищното в досегашната си история, поканени за участие са световни имена – топкоафьора Раунел Новаес - бразилеца, сътворил прическите на Синди Кроуфорд, Холи Бери, Валерия Маца и др.; хореографа Орхан Ерез - турчина, направил знаменити конкурсите за красота в родината си, в Полша, Русия и Кипър; топгримьори с емблематичен макияж; режисьор е блестящият Силвестър Лолов...
Знаем какво се случи на конкурса, госпожо Док. Какво от туй, че “24 часа” публикува снимка на Юлиана в цял ръст и още няколко по-малки? Как ли бе намерила сили да се усмихва пред апаратите и камерите!? Дори не помнеше за интервюто след церемонията по награждаването и преди шеметния купон, нито помнеше какво са я питали, какво е отговаряла!... Сигурно редакторите са го напудрили, тя едва ли е била в състояние да говори толкова умно, толкова дипломатично да поздравява коронясаната красавица! Та носителката на короната имаше видим белег на челото, кръгло селско лице и махленско излъчване! Точно тя ли ще представя България по света, ще заблуждава хората (какви ли годзили са българките щом тая е най-красива)!? А какви глупости избълва президентката на Агенцията – че новата фаворитка имала много ценни качества: умеела да се изразява, имала елегантна походка и кукленска красота, която щяла да се хареса на престижния световен конкурс!... Както се казва, боже, прибери си вересиите... Но истината не можа да остане скрита и тя недвусмислено прозвуча в залата – най-бурните овации избухнаха при произнасянето не на друго, а на името Юлиана-Роса Тихомирова! Нестихващи овации! Може би Юлиана би приела коронясването на Майя или някоя друга, но не и на това протеже! Съвсем не я утешаваха редовите мнения в Dir.bg от страната и чужбина за новата кралица, а те бяха: “Баси грозотията!”, “Жаба кикерица!”, “Срам за България!”, ”Tia sa otkacheni!” “Blagodaria, che sam dale4 ot Balkanite!”, “Juliana, I love you, ela v Kanada, tuk 6te si №1!”... И т. н. в тоя смисъл. Кореспондентът на вестника трябваше да измисля гузни оправдания от сорта, че говорният дефект надделял над сексапила на Юлиана-Роса и я лишил от короната на “Мис България”! Оставала си “Мис 24 часа”, любимката на публиката и целия народ! Като утешителна награда и компенсация Юлиана стана лице на “Девин”, щеше да запази като спомен от конкурса и безплатен абонамент на вестника, DVD плейър с колекция от избрани филми...
По моему “Златният скункс” би бил престижен приз не само за купона, на който след церемонията посърналото Юле се остави да бъде завлечено от Майя, но и въобще за целия конкурс. Как другояче можеш да наречеш идеята на нечия болна глава красавиците да дефилират със силно изрязани бански с цветовете на националното ни знаме? Или пък да ги облекат с рокли съшити от европейския флаг? Един журналист писа по тоя повод, че момичетата с полудетска плът веднъж изглеждали предизвикателни като нимфетки, пуснати за кефа на дърти еротомани, а сетне като провинциални чучела, че шоуто се е развоняло на сутеньорство с официален етикет, че този сладострастен кич е долен естетически донос за вкуса на родната публика...
Между впрочем за пръв път в тези конкурси победителките дефилираха на фона на чалга, в случая - на хита на Ивана “Щом се пее и се пие”. Нищо чудно, че последвалият седем часов ресторантски маратон не бе нищо друго, освен бясна чалгаджийска оргия. Моделките сякаш се бяха наговорили да са с дълги колкото колачета полички и след първите чашки буквално полудяха - като по сценарий вкупом се превъплътиха в кючекини. Не им стигна дансинга, ами рипнаха връз масите, зачекнаха кълки и ханшове, задрусаха цици в изстъпление и алкохолен делириум, нямаше нужда да се навеждаш, за да им видиш прелестите – на едни бикини се гърчеше надпис shoping, каквото и да ти говори това, на други Monday, имаше и прозрачни, и дантелени, и такива с цветчета, но повечето бяха със символични прашки. Зърнах и една без нищо, без растителност даже... Виеха потни тела и мятаха гюбеци и върху масата на собственичката на Агенцията, която се усмихваше благосклонно...
С една дума - антиджаз, но както и да е. Участието на нашето Юле на въпросния купон бе съвсем скромно, тя бе една от малкото, които не разкършиха снага, без това да е демонстрация на отношение към тоя тип музика и танци, което в други случаи не пропускаше да направи. Истината е, че след обявяването на наградите тя просто не успя да дойде на себе си. Единственото, което правеше, бе да си сипва често-често и да се усмихва на милата Майя, идеща на прибежки от дансинга, за да се изплези с един дълъг камилски език и на свой ред да удари як гълток шотландска ракия. Ама явно Майя носеше на пиене повече, за разлика от нашето Юле, защото по някое време то понечи да украси с римска мозайка масата, слава богу, че бързо бе изведено от въпросната мила Майя, а таткото немедлено добръмча със семейното им фиатче...
Точно оттук, уважаема госпожо Док, на сцената излиза жената вамп - дългият верблюдски език (във всеки смисъл). До момента тя тактично пасува, прави се, че поддържащата роля в сценария я устройва, но през цялото време едва стаява неудовлетворението си от текста, от разпределението на ролите и действието – чувство, което неусетно се трупа в болния й мозък, за да прерасне в един миг в изпепеляваща страст. При първото разсейване на режисьора, който вече се е уверил в качествата на актьорите и в предвидимия успех на премиерата, тя незабелязано и ловко вкарва нови реплики, променя мизансцена, разбутва сценографията.
Моята посестрима, представителката на лошите, отрицателният герой, злият гений на Юлето - белокожата Майя – секси брюнетката с пиърсинг като бенка на горната устна, с тъмно червило и премрежен фаталистичен поглед... Да знаеш, госпожо Док, само в литературата липсват изцяло лошите типове, в живота ги има..., казваше го навремето и Стайнбек... Ама замисляла ли си се каква боза ще ни залее, ако не сме ние, лошите? По-добре вкупом да плеснем с ръце, да се прегърнем и да рипнем от скалния нос в морето като ония легендарни девици при Калиакра. Но не. Ние, лошите, сме тук да разваляме рахатлъка, да пречим талиите да надвишат обиколка 100. Е, милата Майя малко се попрестара, защото талията на Юлето преди туй беше само 60, а тя се погрижи още да я свали. Инак Майя въобще нямаше амбицията да е злосторник изобретател и понеже злото поначало си е традиционно, и тя не прибягна до нови техники – и тя като мен бе обикновена комарджийка. Като добавиш към манджата щипка лекомислие, щипка липса на амбиция и житейски планове (в последното нямаме особена прилика), почва да нагарча. Но, според скромната ми преценка, посредствеността не бе сред най-непростимите кусури на госпожицата. Лошото е, че като си куха лейка, а се имаш за ексцентрична, издънката забавя, но не забравя да те споходи. В нейния случай не я споходи, а я връхлетя. Защото тя дръзна да забърка ястие, оценявано по правило само от тесен кръг кулинари. Инак би могла да реши някак проблема си и да избегне драматичната развръзка.

 

 

Три месеца след самоубийството

БРАМС - УВЕРТЮРА ANDANTE, психодраматична сесия

ХЕНЗЕЛ: Оня път не издържах, ЕМА, извини ме… държах се истерично и… сигурно провалих сбирката… Но тя беше истинска, жива! Халюцинирала съм, знам, но… разстроих се.
ЕМА: Тук, на Кораба, бащата на Хамлет е толкова жив, колкото и неговият син!
ХЕНЗЕЛ: Но Майя е истински мъртва! И когато на разклона на планинския път видях, че ме чака, първо не повярвах, после се спуснах да я прегърна, но тя… побягна! Спрях, тя настойчиво ме подканяше да я последвам, сърцето ми се пръскаше… Ти каза в такива случаи да отворим очи, но аз не можех! Пътят се спусна към долината и тя ме заведе зад някаква изоставена постройка край асфалтово шосе - мястото, където е заровена … На банкета имаше малък мраморен паметник със снимка, а по-надолу – рекламен билборд… Досущ както ми го показа Енли първия път… Майя прошепна „Шахматиста!”, показа ми счупената си шия – синя като да е била обесена! И изчезна! Не можеш да си представиш ужаса, ЕМА! Бях потресена от стърчащата от пясъка мъртва ръка!... Повтарям го…, за да не се разстроя пак…, ако пак се повтори…
ЕМА: Днес елементът изненада ще липсва и този път ще се овладееш. Ще го изиграем, но само двамата – ти като протагонист и аз като Майя, ПОМОЩЕН АЗ. Започваме ли? Пак казвам - ако по някакъв начин усетиш тревога, веднага прекъсни, това е игра! Добре... Сега се отпусни удобно на фотьойла, притвори очи и слушай музиката – увертюрата Andante на Втория концерт за пиано на Брамс в си-бемол мажор. Солото за виолончело и оркестър е мелодично – ти си сред зелена, мирна долина, оградена от планински върхове, слънцето грее, птиците пеят – това е мястото, където чувстваш, че си щастлива… Недалеч от теб минава мек почвен път, който се вие между вековните дървета. Налага се да станеш и да тръгнеш по него, да влезеш в хладната сенчеста гора… Вървиш, изкачваш се… Високо в планината пътят излиза на голяма поляна и ти виждаш кръстопът. Там те чака нещо значимо за теб. От теб зависи как ще го приемеш, коя посока ще избереш…
ХЕНЗЕЛ: Майя, миличка!... (спуска се и прегръща ЕМА КАТО МАЙЯ) Обичам те!
ЕМА КАТО МАЙЯ: И аз те обичам, Юлиана, успокой се, не плачи!
ХЕНЗЕЛ: Викай ми пак… Бейбифейс!... Нали сега няма да изчезнеш, не искаш ли пак да сме заедно?!
ЕМА КАТО МАЙЯ: Бяхме дълго заедно, но…
ХЕНЗЕЛ: Аз… много исках да дойда при теб, опитах, но… не успях… Ти не искаш ли пак да сме двете? Никой не ни разбираше, единствено заедно ни беше хубаво! Ох, като изтриваш сълзите ми…, като ме галиш…, ме лекуваш! Не ме пускай, искам още… така, да! Кажи ми, че не си мъртва, кажи ми, че си в Италия! Бих ти простила тая жестока шега! Този път ще дойда при теб, обещавам!
ЕМА КАТО МАЙЯ (милва косите й): Бог е отредил друго, мила - всяка да извърви своя път…, а нашите се разделиха. Бог те обича…, Бейбифейс, и желае ти да извървиш своя път, който е различен от моя! Затова те спаси от престъплението да посегнеш на себе си!
ХЕНЗЕЛ: Но нали Бог ни е дал ум и съвест, защо да не избера пътя, който е далеч от лицемерието! От предателството! От безразличието!? Нима Бог желае да съм нещастна? Той не е садист, нали!?
ЕМА КАТО МАЙЯ (внимателно се освобождава от прегръдката на ХЕНЗЕЛ): Бог не те е създал да се убиеш, мила! Запомни: като убиваш себе си, ти унищожаваш Бога в себе си – няма по-страшно престъпление! И ако се беше убила, нямаше да дойдеш при мен и за миг! Хилядолетия щеше да бродиш самотна в сумрачни и студени пространства, щеше да съжаляваш и да се вайкаш, но напразно – никой няма милост към богоубийците!
ХЕНЗЕЛ: Но кой е моят път, Майя, как да живея в този свят? Свят без любов!? Свят на страдание?!
ЕМА КАТО МАЙЯ: Който няма сили да понесе страданието и се убие, след хилядолетия самота Бог го превръща в животно, защото животните не страдат, страданието е дадено само на човека! И трябва да минат нови хилядолетия, докато отново пак стане човек! И тогава отново се сблъсква със същите противоречия и страдания! Докато не ги осмисли и преодолее! Самоубийците отхвърлят пътя на самоусъвършенстването, не е геройство да се самоубиеш, геройство е да вникнеш в същността на страданието и да се справиш с него, самоубийството не те освобождава от отговорност, не можеш да сложиш край на живота, докато не изплатиш дълговете си, а хората са тук, на Земята, не за друго, а за да изплатят дълговете си и да се усъвършенстват!
ХЕНЗЕЛ: Но какви са моите дългове, Майя?
ЕМА КАТО МАЙЯ: Твоят дълг е да се смириш, сетне да се помириш с родителите си, да се отвориш към хората, да твориш добро, да носиш радост, защото те имат нужда от теб… Енли не ти ли подсказва какво Бог желае от теб и защо точно на теб се случи?
ХЕНЗЕЛ: Д-да… Но обясни ми: справедливо ли е и защо Бог допусна ти да си отидеш от тоя свят тъй садистично? Ако е истина.
ЕМА КАТО МАЙЯ: Запомни…, Бейбифейс, човешката воля е силен фактор и нищо не е предопределено – ние сами ковем съдбата си! Ала що се отнася до убийствата… независимо дали от катастрофа, болест, или от ръката на злодей, те не са акт на случайност. Те са или за изплащане на тежък стар дълг, или за корекция на близките живи… Индивидуално е. Но запомни: аз не се самоубих! Разликата е огромна!
ХЕНЗЕЛ: Но с какво си заслужила тая жестока участ?! Ти си толкоз добра!
ЕМА КАТО МАЙЯ: Нищо не знаеш за миналия ми живот, не случайно рождената ми майка се е отказала от мен – трябвало е. Но нека сега поговорим за теб! Като начало обещаваш ли никога повече да не мислиш за самоубийство? Ако ми обещаеш, ще се срещаме многократно и ще си говорим за всичко! Както преди! Ако не…, значи не си ме обичала истински… Мен и Бог. Това ми подсказват ангелите…
ХЕНЗЕЛ: Ти… прощаваш ли ми, че те изоставих?
ЕМА КАТО МАЙЯ (спокойно и отчетливо): Не ме изостави, мила Бейбифейс, ти перфектно изпълни волята Божия, защото тя беше точно такава! Не случайно тук сме на кръстопът. Аз трябва да тръгна по този – моя път, а ти - по другия! Един ден пак ще сме заедно, но дотогава всеки сам трябва да се справи със задачите си!
ХЕНЗЕЛ: Моя любима Майя, толкова ми липсваш! (отново се разплаква, прикляква на пода, ЕМА КАТО МАЙЯ й помага да се изправи, милва я по косите, изтрива сълзите й)
ЕМА КАТО МАЙЯ: Все пак тоя път успяхме да поговорим, макар и кратко. Ако желаеш, когато се почувстваш готова, можем да поговорим по-обстойно – без емоции. Ако искаш, можем да включим и Енли? О’кей, Бейбифейс?
ХЕНЗЕЛ (хлипа и подпомагана от ЕМА КАТО МАЙЯ, сяда на фотьойла, полагайки усилия да се успокои): О’кей. Знам, че сте прави – и Енли ми казва същото… Но ми е трудно да го приема, защото… Майя никога не би отказала да сме заедно! Тя ме обичаше… истински! Както никой друг… Нали Бог е любов?! (прави дълга пауза и вече видимо овладяла дишането си, добавя): Освен… законите там наистина да са други…

ХІ. Относно КОМПЛЕКСА ТЯЛО – УМ – ДУША

Често човек страда не от събитията, които го връхлитат, а от интерпретацията, която им дава или от предположението за реакциите на околните, предизвикани от тези събития. Това си помислих, господин Дик, докато стоях безмълвно пред болничното й легло при първото ми посещение след суицидния опит. Не би било преувеличено, ако се кажеше, че труповете в моргата са толкова привлекателни, колкото Юлиана този ден. Единствено катетрите, влизащи в нея, загатваха, че е жива. Две денонощия се борили за извеждането й от кома, за да последва ново вдигане по тревога – при първите й думи завеждащият поръчал незабавно да ме извикат. В пълно съзнание Юлиана заявила: Напразно е, щом пак ще го направя!
Беше затворила очи, но аз търпеливо чаках да ги отвори, защото долових как почувства присъствието ми. Гласно й напомних, че съм същата д-р Елисеева, която веднъж я е посетила вкъщи, че съм извикана тук, в интензивното отделение, от лекарите, които са чули заканата й. Не реагира, но бях сигурна, че ме чува. Знам, че в момента не би могла да се поставиш на тяхно място – продължих - два дни да се борят за живота ти, а накрая, когато успяват, да чуят от теб, че отново искаш да умреш. Не са успели да го проумеят, защото професията им е такава – да разбират само от живота. Затова повикаха мен, като психоаналитик, аз общувам и със смъртта. Затуй дойдох - да науча наистина ли искаш да умреш, или искаш да живееш, но не знаеш как. Ако искаш да говориш с мен, просто ми дай знак с клепачите. Ако не желаеш да ме виждаш, бих те разбрала, не ми прави никакъв знак и аз ще си тръгна. Можеш да избереш и смъртта. Но мисля, че е важно да проумееш следното: има възможност и да живееш, ако отгатнеш причините, поради които смяташ, че нямаш право да живееш... Предлагам първо да ги отгатнем и едва тогава да вземеш решение, съгласна ли си?
Юлиана дълго не даваше никакви признаци на живот, но аз търпеливо, много търпеливо дочаках двете й мигвания.
Така се започна.

Първоначално Марта бе скептична относно факта, че сама се нагърбвам с всичко, свързано с дъщеря й, смяташе, че е необходимо първо тесен специалист да се справи с булимията – да бъде постигнато нормалното хранене, да бъде възвърнато обичайното тегло на Юлиана - и едва сетне с нея да се заеме психотерапевт (в последното вече бе убедена). Търпеливо и на достъпен език й обясних за използваните от мен методи на холотропната (холистична) трансперсонална терапия (от гръцки holos – цяло и trepein – движещ се в посока на нещо), което означава ориентиране към цялостност, насочване усилията към комплекса ТЯЛО – УМ - ДУША, т. е. целта е едновременно лекуване, възвръщане на душевната и телесната цялост. Марта нямаше откъде да знае, че голяма част от другите науки (като когнитивната невронаука) днес приемат безусловно (а не като една от гениалните хипотези на Фройд!), че почти 90 % от човешкия ум функционира несъзнавано, че човешкото поведение, емоции и въображение са движени от несъзнавани процеси – фантазии, страхове, вярвания, схеми на отношения с другите, че несъзнаваните процеси в човешката психика се оказват по-мащабни и дори по-важни от рационалното ни мислене... Марта, като мнозина от съвременниците ни, възприемаше биологично ума и психиката, бе убедена, че човек не е нищо повече от тяло, което се лекува чрез прием на лекарства, тя слагаше знак на равенство между психоанализата и шаманизма, астрологията и ясновидството. Тя не можеше да знае, че хуманната медицина продължава да създава не лекари, а дистрибутори на химически медикаменти, че лекарствената индустрия печели напълно законно колкото световната мафия (и точно толкова хуманно!), затова тази медицина няма интерес хората да бъдат излекувани, затова продължава да им се внушава, че са болни (публична тайна в нашите среди е фактът, че медиците от метадоновите програми конкурират дилърите на дрога, което се реализира не без знанието и участието на съответните власти...). Опитах да й разкрия, че холистичният лекар не се затваря в материалното, той не приема, че душата е локализирана в мозъка, той знае, че всеки елемент от човешкото поведение, включително болестите, имат обяснение и причините трябва да бъдат разгадани, че това, което психоанализата и хуманитаристиката наследяват от Фройд, е именно неуморното търсене на смисъл; холистичният лекар е доказал, че, простичко казано, човек е една енергийна система, приемаща и отразяваща вибрациите на Вселената и колкото нашите вибрации са по-фини и в хармония с космическите, толкова сме по-здрави и щастливи, защото ние сме едно енергийно цяло със Земята и Космоса, че Великата Разумна Природа не е нещо, което трябва да покоряваме, както ни внушават от десетилетия, а е нужен синхрон...
Разбира се, всичко това бе твърде абстрактно за нея и не беше пряк ключ към належащите й проблеми (тя очакваше решаването им „отвън”, нещо като гълтането на магическа таблетка в противовес на метода, изискващ усилия и от нейна страна!), но изглежда нещо подсъзнателно я караше да ”нададе ухо”. Вероятно Марта реши да ми се довери не без давлението на съпруга си, който, чувствах, определено ми вярваше повече, който вероятно изтъкваше пред нея парижкото ми медицинско образование, задокеанската ми специализация и наплива на пациенти пред кабинета ми. Недоверието й бе обяснимо – психоанализата в България по времето на социализма бе заклеймена и забранена, всъщност едва днес може да се каже, че на сцената излиза първото поколение български психоаналитици, макар у нас все още да няма закон за психотерапията. В близкото минало драматерапията на Джейкъб Морено бе позната у нас теоретично, дори след като швейцарският психиатър Йорг Бирмайстер я присади на родна почва. Едва след демократичните промени Джоузеф Дж. Морено проведе първия семинар по музикотерапия в България. След като със съдействието на Арт-терапевтичния институт в Сан Франциско през 2004 г. група психиатри завършиха петгодишно обучение (между които имах шанса да бъда и аз), музикалната психодрама направи своя прощъпалник и тук...
Не беше трудно да обикна Юлиана. В началото беше безпомощна като коте – за нищо не питаше, но не се противеше, когато й говорех – в болничната обстановка друга терапия освен бихевиоралната (поведенческата) не бе възможна. Изглеждаше спокойна, но опитът ми подсказваше, че трябва да съм нащрек – състоянието на този вид пациенти не рядко търпеше обрати, божествената присъда (термин на Щенгел) в случая бе благоприятна, но не можех да разчитам, че хепиендът е гарантиран.
Навярно спечелих неочакван съюзник в лицето на частичната й амнезия – още при рутинните тестове с нея се натъкнах на факта, че някои неща й се губеха – не помнеше името на нито един от роднините си; не знаеше кой и какъв е този Влади; аритметичната таблица за умножение се бе изпарила напълно от главата й... Събитията на модния подиум, свързани с нея самата, наподобяваха дантела, изтъкана от неясни чувства... Тя недостатъчно ясно си даваше сметка за случилото се и последствията от него, макар да употребяваше думи като “неуспешно заминаване в отвъдното” и “възвръщане към земния живот”... Увереността ми, че съвместните ни усилия тепърва предстоят се потвърди от една нейна на пръв поглед невинна реплика.
- Той – рече ми с двусмислена усмивка една сутрин – ме убеди да изпълнявам напътствията на Е2 – Е на квадрат! Няма кой да е това, освен ти, Ема Елисеева?
- Константин ли те убеди?
- Не, Той! – Очите й сякаш говореха “Толкоз ли не разбираш?”
Очакваше реакция, но аз мълчах. За да видя как двусмислеността в погледа й бива изместена от някаква тъга или умора... Сведе очи.
- Кой е той? Ще ми разкажеш ли за него?
- Енли. Чудех се дали… да ти кажа, но… не вярвам точно ти да ме вземеш за откачалка, нали? Енли е... усещане за присъствие… Изведнъж придобивам ново знание за нещо... или виждам картина… В началото ме хващаше страх, но някой път... от това присъствие изведнъж ме обзема... безпричинно щастие!... Ох, не знаеш какво е!
- Отскоро ли идва при теб?
- Да, нощес ми показа... как танцуваме... хоро..., слънчево хоро..., ангелско хоро... Странно хоро, странни движения на ръце и крака... Каква музика и какви думи! Изпитах щастие! Толкоз щастливи бяха лицата им! Видях ги!...
- Кои сте на хорото?
- Ами... Ти, аз, непознати хора... И... те. Но Майя я няма...
- Кои те?
- Марта и татко.
- Това е чудесно, миличко! – съгласих се прибързано. – Значи наистина трябва да вярваш, да се вслушваш в Е2, Е2 ти мисли доброто! Твоите родители – също!
С последните ми думи Юлианината усмивка помръкна и лицето й застина като гипсова маска...
- Когато и те се хванаха... – тъжно промълви тя, - кръгът помръкна, стана нощно, самодивско хоро... Те развалят всичко... Ема, не искам да танцувам с тях, не съм самодива!...

Знаех, че благополучното й възвръщане към живота в голяма степен зависи от родителите й, но смятах за още ненавременна работната фаза ”Юлиана – родители”. Ала нейните сънища ми подсказаха, че процесите при новата ми пациентка се развиват ускорено и не бива да отлагам. Обтегнатостта на взаимоотношенията в това семейство бе в апогея си, възрастните вместо мой съюзник за извеждане детето им от опасната зона, бяха препятствие. Практическият опит ме подканяше да поставя всичко на карта – те непременно трябваше да се съгласят да ми сътрудничат, защото залогът бе твърде голям - не моят професионален неуспех, а животът на едно същество в зората на пътя си... Това значеше да ми се доверят, да се оставят да помогна и на тях.
Убедих се в правотата на избрания подход след случка, разиграла се в болничната стая на Юлиана. По това време Марта и Косьо почти не общуваха и ако не беше свързващата нишка на бялата стая, едва ли биха се срещнали - той изцяло се бе пренесъл в ателието и се качваше в апартамента, само когато бе сигурен, че тя е излязла... Както обикновено, седяха неловко и без да се поглеждат, полагаха усилия да водят някакъв разговор, ала бе очевидно колко се измъчват от съвместното си присъствие, от липсата на непринуденост, от усилията да се преструват, че всичко по между им е о’кей, докато пациентката ми (тя вече ставаше и се движеше из коридорите), гледайки ги скептично, допълнително нагнетяваше атмосферата на скованост. Изведнъж Юлиана най-невинно подметна: Марта, би ли хванала татко за ръката, да подържиш дланта му? Марта тутакси изпълни молбата без да поглежда към него, сякаш пипнешком, но очевидно не очакваше реакцията – Косьо се дръпна като ужилен, задиша учестено, сякаш бе тичал... И тук Юлиана неочаквано кресна: Марш! Не ви искам тук, нямам нужда от вас, само и единствено с Ема ми е добре, излизайте, махайте се! Ако още веднъж дойдете, ще скоча от прозореца, чувате ли?!
Трябваше ми време, необходими бяха нееднократни разговори с тримата по отделно, за стопяване, макар и частично на ледовете, за да ги събера отново. Какво ми предлагаш, мила Ема? – осведомяваше се вяло Юлиана. – Пак да се върна при тях, да се топна в мъртвешката им атмосфера? Ако това е единственият път, предпочитам при Майя. Така и ще стане, нямам сили да ги понасям… Марта плачеше: Готова съм да изпълня всичко, което тя иска! Да свикна с киселото му лице, да живея с мъчителното чувство за вина! Опитвам с изражение, което Юлиана-Роса да одобри, но се получава гримаса. О, бих си отишла от тоя свят, ако това ще направи Косьо и Юлиана-Роса щастливи!... Чувствам се виновен! – обвиняваше се Косьо. – Как да помогна, как?! Желая им най-доброто! На Юли – да оздравее, да е независима от нас, да поеме своя път, да е щастлива като всички млади хора! Бих се успокоил, ако Марта и Дик трайно свържат живота си! Той е прав – навремето му я отнех! Нека всички почнем отначало...
Надявах се един ден да узреят и да дойдат на Кораба за включването им в груповия метод на психодрамата, но преди това бе задължително минаването им през психоанализата и когнитивно-поведенческата терапия. Целта на терапията в семейните случаи не бе непременно да се заобичат, а, опознавайки се, разбулвайки същността на явленията и причините за срива, сами трезво да изяснят по-нататъшните си отношения, все едно дали това ще ги доведе до развод или връщане в руслото на съвместния живот…
Бях особено внимателна с антидепресантите на Юлиана, първо, защото съм против лекарствената химия и второ, защото нерядко, колкото и да е парадоксално, когато пациенти със същата диагноза на пръв поглед излязат от кризата и почват да се възстановяват, след медикаментозно лечение получават сили и увереност да повторят суицидния опит. Забелязвах тази тенденция в погледа й, очевидно тя развиваше посттравматично стресово разстройство. Давах си сметка, че проблемите на Юлиана с родителите й са видимата част от айсберга, че в основата се таят неизвестни за мен обстоятелства, свързани с близката й приятелка Майя (издирването й бе ударило на камък), ала Юлиана, както и да я предразполагах, бягаше от темата като от чума... У мен започна да зрее идеята да я подложа на хипнотичен сеанс, за което, разбира се, се изискваше съгласието й. А тя отказа. („Ще ме манипулираш, нали?! Всички искат да промиват мозъка ми! Не-не!”)
Безпокойството ми се увеличи, а идеята за хипносеанс се затвърди при последното й идване на Кораба (наскоро я бяха изписали от болницата).
Кораба нямаше нищо общо със стандартния лекарски кабинет, обстановката в него бе почти домашна, звучеше тиха отпускаща музика, от горящата свещ се разнасяше приятен аромат... Тя седеше, отпусната на удобното канапе сред много зеленина и приглушена мека светлина. Широките й блуза и панталон не успяваха да скрият слаботелесността й. Гъстата, вече кестенява коса, обрамчваше лицето й, а изпъкващите от слабост скули подчертаваха големите й очи.
- Тя ме вика – още от вратата изрече Юлиана и буквално се тръшна на канапето пред мен. Трескавият й поглед издаваше класически съспенс.
- Кой те вика?
- Снощи... след полунощ..., бях си легнала, когато... – тук Юлиана конвулсивно потръпна. – чух плач!...
- Плач? Кой, Марта?
- Не, Тя! Зад прозореца, отвън! Видях лицето й, беше полуразложено, зловещо, уплаших се и... исках да избягам, исках да сляза долу при татко, но... вратата блокира... Дърпах силно, дръжката остана в ръцете ми...  Исках да му позвъня, но обхватът изчезна... Заблъсках вратата на Марта, но и тя беше залостена... Тогава се разкрещях, защото писъците пред прозореца не преставаха, тя ме молеше да отида там... дето е заровена... Беше ме страх, ужасно ме беше страх!... Чак когато влетя Марта, тя престана да вие... И изчезна... И вече имаше обхват... Вратите свободно се отваряха... Тя ме вика, Ема! И знам защо! Да ми покаже мястото и после да ме вземе!...

Гледах я доброжелателно в очите и мълчах в знак на уважение към чутото. Сетне, като й поднесох чаша плодов сок, опитах да я утеша:
- Успокой се, мила, имала си кошмар, но вече е минал. Сега ще поговорим и ще ти олекне.
- Енли не идва вече – продължи тя със същия тон, без да се докосне до чашата. – И той не ме ще. Не го упреквам. Никой не ме ще. Само Майя ме обичаше. Но заради мен е мъртва. И дойдох да ти кажа, че повече няма да идвам. Безсмислено е да си губиш времето с мен, защото и животът ми е безсмислен. Каквото и да правиш, дори да оздравея, нищо хубаво не ми предстои, чакат ме само низ от нещастия, защото съм виновна...
- Защо мислиш, че нищо хубаво не ти предстои? – попитах, докато мислено констатирах: Психотонична депресия в най-чист вид! - Повечето момичета мечтаят за красотата ти. А ти на всичко отгоре си толкоз талантлива, видях рисунките ти...
- Аз... не мечтая за нищо. Нямам бъдеще. Марта сигурно има основание да ме презира... Аз съм лоша, аз съм егоист и...
- Заради Майя, нали? – бръкнах с пръст в очевидно отворилата се рана.
Като ме гледаше, без да мига, кимна.
- Защо не ми разкажеш за нея?
Юлиана ужасено завъртя глава:
- Не знам! Бог ме наказва! Само в това съм сигурна! Аз не умрях, но не за да бъда спасена, а да се мъча повече, знам, знам!... – почти истерично извика тя. – Приемам изтезанията като заслужено изкупление! Решила съм - ставам клошарка!... Да се мъча, да се гърча, да пукна прокажена до кофите с боклук... Имам право на избор и никой не може да ме спре!
Давах си сметка, че моята конвенционална вербална терапия за нея не бе нищо повече от банално и досадно морализиране, че ако не стигна до първоизточника на проблема, провалът ми би бил предопределен. И докато се питах как да я убедя в необходимостта от хипно сеанс, интуицията ми отново ми се притече. Подсказа ми го самата Юлиана. В случая спокойно можех да нарека интуицията “божия ръка”. Защото Бог се оказа кодът и формулата към разума и сърцето й.
- Бог никого не наказва, мила Юлиана! Бог е всемилостив и всепрощаващ! Това, което ти наричаш наказание, страданията ти, не са нищо друго, освен напътстващи знаци! Бог иска от теб правилно да ги разчетеш, нищо друго! И пъзелът ще започне да се подрежда!
- Знаци? Какви знаци? – бяха думите – водораздел на разговора. Безумието в погледа й се смекчи, за да отстъпи място на недоверието, примесено с отчаяна надежда.
Заговорих й бавно, спокойно, убедено, така, както се успокоява разстроено дете. Опитах да й обясня, че земята никога не е била и не е място за наслади и безметежно съществуване, каквото е масовото илюзорно разбиране, че Бог ни праща тук да се учим и усъвършенстваме, да изправяме грешките си, праща ни при родителите ни такива, каквито са, защото имаме нужда точно от уроците, които те ще ни дадат! И в този ни живот сме заедно – в един грозд – и с приятелите от миналите животи, че и с тях също изчистваме стари причинно-следствени връзки. Ние сме слаби и невежи, затова повсеместно обвиняваме, изобличаваме, което е неправилно – казано е и в Библията, - но да съдиш родителите си, каквито и да са те, скъсвайки с тях, е грях! А да посегнеш на живота си, значи високомерно да съдиш самия Бог, да не приемаш Неговия промисъл за теб! Последствията сетне наистина са ужасни! Нужно е повече смирение пред божиите тайнства, защото не сме узрели да узнаем всичко, усилията да си обясним Бог посредством ума ни, презумпцията да поставим етикет на всичко не е нищо друго, освен проява на високомерие! И т. н. в този дух...
Не разчитах на лесен успех. Юлиана ме слушаше, без да мига - като на стоп кадър. Сетне настана дълга пауза, по време на която тя не снемаше поглед от очите ми. Не исках да прекъсвам настаналата дълга тишина, да скъсам моста между очите ни, знаех, че тази тишина бе целебна не по-малко от думите и аргументите ми. Накрая тя отвори уста да каже нещо, но се поколеба, вместо това качи крака на канапето и ги прегърна с опряна в коленете брадичка. Свита в тази ембрионална поза, тя потръпна, сякаш усещайки студ като през цялото време не ме изпускаше из очи, имаше вид на вързан в усмирителна риза каторжник, очакващ извеждане на ешафода...
Вместо да насърча крехкия й опит да отприщи задушаващия я канцерогенен бент, не можех да откъсна взор от изпитото й лице, от големите й хлътнали очи - бяха ме сковали с идещите струи беззащитност, страдание и още нещо, което ме изгаряше! Изведнъж се усетих подвластна на това несвойствено за професионализма ми нещо! Мигар пациент можеше да хипнотизира лекаря си, вливайки му цялата си болка и безнадеждност?! Като безпомощен страничен наблюдател, виждах как ситуацията се изплъзваше от контрола ми и тръгваше в непредвидима посока. Ненадейни сълзи бликнаха от очите ми, чух се да казвам:
- Толкова те обичам, Юли!...
Не смогвах да овладея плача си, като протегнах длан, помилвах лицето й.
Надали Юлиана би била по-поразена, ако изведнъж гръм бе разтресъл стаята. Гледаше ме с такова напрежение, сякаш всеки миг ще да колабира.
- Ти – едва прошепна – ме обичаш?!...
Кимнах. Наложих си да мълча, но власт над сълзите си нямах. Изведнъж тя шумно изхлипа, но продължаваше да ме гледа онемяла, сякаш отказваше да повярва. Сетне сгърчи лице, отпусна нозе на пода, ръцете й виснаха безжизнено, главата й клюмна на гърдите. И заплака с глас. Прегърнах я импулсивно. Не зная колко време двете хълцахме вплетени, но сетне само частично се отделихме една от друга – докато полагахме усилия да успокоим дишането си, тя отказваше да пусне ръката ми. Накрая като въздъхна дълбоко, прошепна в унес:
- Майя ме обичаше... Сега... ти!...
След дълга пауза и все така стискайки ръката ми, добави:
- А Майя? С нея... сме били в един грозд, наистина ли?
Последва нова пауза.
- В бъдеще... ще бъдем ли?... В следващия живот?
Тихо я попитах:
- Как да отговоря, като отказваш да ми разкажеш... за Майя?
Очите й се разшириха, за да прочета в тях отчаяние и безпомощност.
- Не зная, Ема, не зная – вдигна рамене тя. Нова сълза се търкули по бузата й. – Честен кръст, ето на! Знам само, че... е мъртва!... Че аз съм... убийцата!... Затова пищи пред прозореца! Нищо друго не знам!
Вече се уверих, че именно амнезията на Юлиана определяше нейното нелогично и объркано поведение, а не някаква укривана тайна.
- Би желала да научиш повече за Майя, правилно ли те разбирам?
- Да, Ема, можеш ли да ми помогнеш? Нали си Е2? Моля те, моля те, Ема!
Така Юлиана сама ме помоли за хипнотичен сеанс... Така ледът по между ни за пръв път истински се стопи, за да се роди доверието.

Р. Р. Енли дойде! – изстреля Юлиана още от на вратата на Кораба в уговорения за хипнотичен сеанс ден. Изглеждаше трескаво превъзбудена. – Приличаше на ангел, светещ! Не знаеш, Ема, какво ми разкри той!...
- Кажи ми!
- Разкри ми една… невероятна тайна! Умът ми не може да я побере, не знам дали ще мога да я понеса…
- Тайна? Каква тайна?
Изведнъж Юлиана ме изгледа изпитателно, сякаш обзета от съмнение. Видимо се колебаеше. Опитах да й помогна:
- Ако прехвърлиш част от товара и на моите плещи, може да ти олекне? На никого няма да кажа!
Тя продължаваше да ме гледа напрегнато, като че ли трескаво опитваше да вземе решение. Накрая завъртя глава и очевидно се отказа от намерението си.
- Ако той разреши, защото… не засяга само мен, а… Ще ме вземат за луда… Май наистина съм…
Преобразила еуфорията си в тъга, Юлиана замълча, сетне отправи към мен колеблива усмивка.
- Той каза още, че… трябва да си оправя говора! С помощта на Е2.
Предвид липсата на повече контакти с нея и база за сравнение преди събитието, не бях забелязала - говорният дефект на Юлиана след събуждането й от кома по един необясним начин почти бе изчезнал! Бях истински изненадана! От друга страна бях обнадеждена от нейната нова необикновена сензорика – плюсът на общуването с мистериозния Енли бе, че то изискваше положителна настройка и мобилизация на силите, което бе предпоставка за благоприятна насока и изход от сеанса и лечението... Все пак трябваше да съм предпазлива…
- Ще ми помогнеш ли, Ема?
- Енли е дошъл, мила Ю – рекох й (почувствах, че внезапно хрумналото ми обръщение й допадна), - за да потвърди, че си на прав път.

Р. S. При Юлиана трябваше да се почне с вербалното - сугестивният подход бе задължителен. Но пътят към съгласието да ми сътрудничи вероятно щеше да е по-мъчителен и дълъг, ако не бе хипнотичният сеанс, за който предстои да ти пиша – без него нито „Размразяването”, нито „Веригата”, нито някое друго упражнение щеше да породи търсения катарзис. Ако условно можем да наречем „Веригата” глава първа, „Размразяването” бе Прологът. „Веригата” наистина се оказа носител на високоволтов катарзис. На фона на тиха музика я накарах да затвори очи и да види как седи на удобен шезлонг на зелена поляна. После бавно и търпеливо мислено да се върне назад – към своето явяване на този свят чрез родилните мъки на майка си. После – на баба си, дарила с живот майка й. След нея – на прабаба й. Да продължи пътешествието си още назад към всички жени, чиито имена не знае – различни жени с различни нелеки съдби, жени, предавали напред щафетата на живота. Преди двайсет века по земята е крачила, радвала се е и е плакала една незнайна жена, на която също дължи живота си. Неусетно ще осъзнае, че у нея пулсира животът изобщо, тя е един от неговите носители! Ще осъзнае своя невероятен шанс – след толкова войни, болести и смърт в човешката история, нейният живот се е промъкнал през вековете до тук и диша – и силен, и беззащитен! Ще проумее и своята отговорност – също да създаде живот, предавайки го напред в столетията! Автоматично ще получи отговор на въпроса тъкмо тя ли е прокълнатият човек, който ще прекъсне тази верига!? Сега нека си поеме въздух с пълни гърди – до болка пълни, и няколко пъти гласно повтори: „Аз съм носител на живота, аз ще го продължа!”
След дългата пауза Юлиана се хвана с две ръце за корема и уплашено изхлипа: „Ема, полудявам ли?! Усетих си утробата, Ема, чуваш ли?! Усетих я! За пръв път ми хрумна, че мога да бъда майка, Ема!...” И се разплака.
При упражнението „Размразяване” от серията телесна скулптура (или музикална пантомима) Юлиана трябваше да заеме възможно най-неудобната телесна поза и да остане така пет минути. На фона на „вледеняваща” музика и пълен мрак я помолих да си представи как тялото й е замръзнало като вкаменелост от предишна епоха, тя е в ледник, не може да помръдне и пръстчето си, дишането е почти невъзможно, защото гръдният й кош е притиснат от тонове лед, изтръпнала е до пълна безчувственост. Тя е като мъртва, единствената разлика е, че си дава сметка как някъде недалеч оттук животът продължава да тече – топъл и цветен. И изведнъж си представя малка червена точица под слънчевия сплит, разбира, че това е останалата в нея искрица живот. Изпраща й почти замръзналия си дъх да я разпали и искрицата наистина се превръща в малко въгленче, Юлиана му помага да се разгори, започва да диша едва-едва, въпреки тежестта на ледения блок. Усеща болката в гърдите, които отчаяно се опитват да се изпълнят с въздуха – живот. От въгленчето лумва пламъче, което бавно затопля замръзналата плът и тя започва да диша по-свободно! (Удивих се на покъртителното свистене, което започна да се изтръгва от Юлианините гърди!) Постепенно топлината плъзва по цялото й тяло, топлата кръв изпълва смачканите вени, животът си пробива път! Внуших й да осъзнае емоцията, съпровождаща болезненото събуждане на живота – той винаги идва с болка! Сетне да опита да направи първото движение – да мръдне пръстите си, сетне краката, гръбначния стълб, буцата лед вече почва да се втечнява и тя бавно раздвижва тялото си, но още не отваря очи, за не попречи на вътрешния си слух да чуе гласа на живота! Накрая произнася тихо и невярващо: „Аз съм жива!” После по-силно и по-силно – с пълно гърло! „Аз съм жива, кошмарът свърши, аз съм жива!...”
Юлиана буквално се тресеше, интензитетът на риданията й съответстваше на катарзиса.
Правя този малък скок във времето, за да не мислиш, че тя веднага склони за участие в груповите психодраматични сеанси на Кораба. Включи се в тях именно след тези две упражнения.


ОТКРИХМЕ МАЙЯ, (не)терапевтичен диалог

“Имам една новина, доктор Елисеева! И една молба. С кое да започна?”
“С новината.”
“Открихме Майя!”
“Майя? Тя ли се обади?”
“Не. Колкото и да бе изненадващо, Дик се обади. На Юлиана-Роса. Дик си е Дик, знаеш го. Ама и тя, каквато е цапната в устата, още преди да го изслуша, изтърсила: „Ако пак ви е ударил хормонът с Марта, сбъркал си номера!” Тогава той обяснил предложението си. „Марта те обича, Юлианче – й казал. – Би ми шута зарад тебе! За да ти помогне. Ама ти искаш още и още жертви. Дали пък аз не мога – като помогна на теб, да помогна и на нея?” „Не се нуждая от услугите ти!... Как ще ми помогнеш, като ме купиш, кат ми подариш крадения ти джип? Мерси! Вози на него мафиотите с перфектните ви далавери!... Задната седалка е за курви като майка ми – да ги натаковаш набързо и да ги свалиш омачкани и мръсни на спирката!” „Благодаря за ласкавите оценки, Юлианче, не бих те оскърбявал с подаръци, стиснат съм, и на майка ти не съм дал лев. Но може да се повозиш с друга цел. Примерно да потърсим Майя!” „Майя?! Но какво говориш!? Сериозно ли говориш, господин Доцент, чуваш ли се?!... Да намерим Майя?! О, да, да! Ей! Ако се подиграваш..., ако наистина не дойдеш, в пъкъла да пищиш от болка!...” След трийсет минути Дик пристигна... Едва вечерта попитах Косьо след бурята в главата му (много добре го познавам!) защо сам не е предложил на Юлиана-Роса? Не го била пожелала и той не се бил сетил...”
“Но къде е Майя сега?”
“Трябва да я откараха в моргата...”
“Но...”
“Да, докторе. Мъртва е.”
“Мъртва!? Но как, Марта...”
“Видях я с очите си... Когато Дик пристигна, Косьо ни гледаше като каменна статуя... Но можех ли да пусна сама Юлиана-Роса в това състояние!? Като имам предвид какво търсеше... И се оказах права...”
“Права за какво?”
“Качихме се на джипа му. Апропо, Дик ми се стори много различен, вечното му присмехулно пламъче липсваше и се чудех дали играе някаква роля пред Юлиана-Роса, или наистина е загрижен за... за публичния разстрел на Премиера, знаеш, медиите тези дни не спират да гърмят...”
“Какво за Премиера?”
“Ами... без да съм сигурна, мисля, че Дик е – беше! - в екипа му, дясната му ръка... Според един наш съученик...”
“Хм!...”
“Както и да е. Нали Юлиана-Роса все разправяше, че знае лобното място на Майя, било й подсказано от... Енли? Лично аз никак не вярвах, докторе... Цял ден обикаляхме... И нищо. Вече ненавиждах Дик за лошата му идея... Но Дик си е Дик... Напразно го търсихме този паметник – според Дик, трябвало да е крайпътна плоча на загинали при транспортно произшествие, а не гробище... И обикаляхме по околовръстното... Без да броя паметника на изгорелите войници, имаше няколко плочи, да... Но не и тази, дето Юлиана-Роса... Но знаеш ли какво забелязах изведнъж? Косьо да ни следва отзад с фиата!...”
”Следил ви е?”
“Дик не може да не го е видял... Както и да е... Вече се мръкваше и се канехме да се прибираме, когато Юлиана-Роса кресна: Табелата, табелата!”
“Каква табела?”
“Сетила се за някаква голяма указателна крайпътна табела за населени места... И че една от секциите липсвала... Но трябваше да се връщаме, как се търси труп нощем?...”
“И на другия ден подновихте?”
“Да. Но без Дик. О, доктор Елисеева! Знаете ли каква сцена се разигра, когато Дик ни остави пред къщи? За части от секундата! Преди да си тръгне, Дик попита дали следва продължение. С последните си думи той помилва Юлиана-Роса по главата, тя изохка и ако Косьо не я беше хванал, щеше да се строполи! Сякаш прехвръкна искра от Дичовото докосване!”
“Прилоша ли й?”
“Това се разигра на улицата, пред входа... Може би минута стоя вцепенена, после застана пред Дик и му каза с един глас, който, вярвай, не беше нейният: Иди в черква и се моли, Дичо! Подготви душата си, неизбежното иде, ти си на прага на отвъдното!... Дик се засмя някак изкуствено и си замина, а ние останахме сконфузени. Какво беше това? Заплаха или черна прокоба?!...”
“Кажи за Майя!”
“Отново дълго обикаляхме, доктор Елисеева, с Косьо, без Дик - като в абсурдна пиеса! Уви, ужасният абсурд се оказа реалност!... Открихме мястото. В една отбивка от магистралата на излизане от София. Видяхме липсващата секция, паметната плоча... Юлиана-Роса се оказа... права, доктор Елисеева! Не вярвах, и сега не вярвам! Сигурна съм, че крие нещо!... Или е от амнезията? Сигурна съм, че така или иначе, тя не казва цялата истина!... Ох, не знам! Какво ли ни чака още, Боже! Дали няма да... влезе в затвора!?...”
“Наистина ли намерихте заровена Майя?”
“Край изоставена крайпътна барака за бира-скара, не знам... Стърчаха метални греди, отпраните ламарини страшно тракаха от вятъра... И тя извика: Това е нейната обувка!... Накара Косьо да извади шансовия инструмент и да копае... в едни пясъци и... Веднага се показа една ръка... Ох, не искам да си спомням!... Юлиана-Роса се просна върху тая ръка и взе да вие, после припадна... Не е за разказване!... Косьо извика полиция...”
“Със сигурност ли намереното тяло е на Майя?”
“Тепърва щели да установяват, щели да извикат баща й от провинцията за разпознаване, но била в напреднал стадий на разложение, а като осиновена, генетичният тест бил невъзможен... Какво ще правим сега, доктор Елисеева? Как ще отговорим на въпросите на следователя? Той с основание ще попита как сме се озовали на злокобното място!... Трябва ли да наемем адвокат? Или да лъжем, че ни се е допишкало?... Но Юлиана-Роса не може да лъже!... По-добре да я признаеш за невменяема, докторе!... Моля те!... Това е единственият шанс за нашето... злощастно семейство!... Боже, каква беше тая орисия?!...”

ХІІ. Относно БОНИ& КЛАЙД

Благодарение на опита,
ние не повтаряме старите,
а правим нови грешки.
   Канон на Кенън

Марта е целувачка от класа, единствено ръка дето не ми е целувала. Тъй че да не ми се прави на печална, ами да вземе и тоя пропуск да отстрани - задето й препоръчах теб, мила госпожо Док. Защото, ако не беше ти, хубавото Юле отдавна да нанка на сянка под бял мермер камък, нали? Няма нужда от излишна скромност, уважаема, тя, както знаеш, загрозява. Моите почитания за докторите от “Пирогов”, те са пожарникарите, които измъкват полузадушеното тяло от горящата сграда. После стоварват най-трудното на теб, защото на теб се пада отговорността да реставрираш отново не само изгорялата сграда, но и квартала, и града, и въобще целия изпепелен за пациента свят. И ако не успееш, второто идване на пожарната е за констатиране на леталния час. Не съм на ти с твоите професионални хватки и трикове, както ти, естествено, с моите. Термини от сорта психодрама ми звучат като читалищно театро, а психохипнотичен подход, когнитивна, холотропна и трансперсонална и пр. терапия ми напомнят за холивудското “Спешно отделение” – забавно и достоверно. Винаги търся повод за усмивка, госпожо, в случая - на невежеството си. Лаик съм, което не ми пречи да купувам информация и да знам, че реставраторите като теб у нас не са много, меко казано. Да свърташ край себе си като квачка рояк смахнати, да ги караш подобно на някой шаман да изпълняват странни ритуални танци, да ги зомбираш, да ги предразполагаш като в анонимните алкохолишки клубове да си казват и майчиното мляко – всичко това ме удивлява, но буди и питанки. Надявам се не вземаш на сериозно твърденията на още халюциниращото Юле за криминалната мъгла около дружката си. Да, имаха се за приятелки, пътищата им са преплетени, но са различни като Афродита и Горгона и едната едва не завлече в преизподнята другата, нали.
На рамо да си го носиш това семейство, госпожо Док, имах пресантиман за красивата им подопечна. Усещах още, че ненаситната на интимни ласки Марта в същност е едно зрънце – да не ти е в къщата, а на кого да се метне наследничката й? Обикновена биологична реакция е да търсиш отдушник, щом се задушаваш. Рефлекторно. Марта намери мен, а Юлето – Майя. Но ако Марта с мен уцели джакпота (с Косьо бе астматичка, но с мен как дишаше!), то Майя за Юлето се оказа истински зъл гений. Всъщност, ако трябва да съм честен, не съм съвсем сигурен дали и доколко Майчето е причина или следствие за Юлините злочестини. Може би по малко от двете. Ако познаваше девойката вамп, ти би се произнесла по-компетентно, би турила научните етикети и диагнози, докато аз се задоволявам с практичните констатации (моите копои, както ти споменах, понюхаха и ми донесоха едно-друго).
Черничката мома, наподобяваща с външността си Дита фот Тийз – бившата на чудовището Мерилин Менсън, е била отличен психолог, изглежда е знаела на коя Юлианина струна да свири, за да предизвиква нейното съжаление, благородните й пориви, да я кара да се чувства длъжна да я обгрижва перманентно - сантименталната струна. Всъщност вамп историята се оказа почти банална, госпожо Док – история на осиновеното дете Майя. Всичко течало нормално до мига на разконспирирането, а той, рано или късно, както знаем, винаги идва. Осиновителите - обикновен еснаф, алкохолно кресчендо и коравосърдечна селянка, за която полутоновете и нюансите не съществуват, се надявали тя никога да не научи. Научила в пубертета, знаем що за възраст е. До тук тези сценарии 99% се повтарят. Различното в случая почва насетне - оказва се, че не тя, а осиновителите реагират неадекватно, Майчето постъпва неочаквано зряло, кротичко опитва да им обясни, че никога не би ги изоставило дори да открие биологичните си създатели и те да са желаещи я Родшилд, не, тя не би се върнала при тях, защото е убедена, че нейни истински родители са и ще си останат тези, които са я отгледали, но просто би искала да научи нещо повече, напр. вярно ли е, че биологичните са техни съселяни, живи ли са и къде живеят днес, нищо друго. Осиновителят получава дюшеш – вече има нови поводи за пукницата и нова мишена за свадливия си под влияние на алкохола нрав: ежевечерно натяква на дъщеря си, че тя вече ги мрази, щом не са от една кръв, че те цял живот са живели в лишения и бедност именно заради нея, че той е съсипал здравето си, за да я изгледа и изучи, че сега преждевременно е пенсиониран по болест заради нея, а тя е черна неблагодарница... Майя горко съжалява, че се е доверила и никога повече не подхваща темата, но всуе: щом се върне, той я зачеква и не спира, докато не я разплаче.. И тя почва да закъснява вечер (дано той я забрави и я остави на мира), но резултатът е тъкмо обратен. И се стига до фразата: “Щом не се чувстваш наша дъщеря, свободна си!” Като по този начин почти я изгонва от вкъщи. Това “почти” става реалност, когато майката, отчасти балансираща отношенията, заминава за Италия като гледачка на заможна баба, а съпругът при поредното изстъпление отсича: “Марш!” и че докато е жив, кракът на неблагодарницата да не стъпва в дома му, да върви “да се пляка заедно с модните курветини”...
Така нашата героиня заживява почти нелегално в апартамента им, защото осиновителят се връща за постоянно в провинцията (“Без дъщеря, кой ще погледне болен човек, ако не роднините?”). Майчето остава само и без пукнат грош. Италианката уж праща някаква издръжка, но няма информация за развитието на отношенията “дъщеря – баща” и парите прибира той. Педагогическият съветник в училището алармира социалните служби, но тромавата процедура принуждава девойката да заработи като сервитьорка, за да се стигне в крайна сметка до напускане на гимназията...
Оттук насетне, госпожо Док, започва голямото и истинско сближаване на двете мацки. Разбира се, Юлиана е в течение на тези перипетии, ала, естествено, не споделя с родителите си (“Като са биологични, да не са по-малко интроверти?!”) По-късно Юлиана чува от вече бившата си съученичка поговорката “Едно зло не идва само!” – скоро щом Майя напуща училище, Коко (гаджето й) духва под опашката й. Не било сериозна връзка, но тя изплаква: Остана ми само ти, мила! Нали няма да ме изоставиш и ти?
Сещаш се, че мамината графиня, към която е отправен театралният вопъл, не само не би изоставила в труден миг несправедливо наказаната от жестоката съдба своя благородна посестрима (ползвам нейния мисловен речник), но в знак на романтична солидарност би я последвала и в ада. И без да вниква в същността на случващото се, лека-полека наистина се озовава там.
Под влияние на Марта и Косьо в лексиката на щерка им вече има лафове като “карма”, “прераждане”, “астрално и ментално отвъдно” и пр. дивотии. И понеже подобно на Бони & Клайд са неразделни и в училище, и на модния подиум – адски джазов дует! - никой не би успял да разубеди Юлето, че с Майчето са кармично обвързани. Впрочем последните проблясъци на независимост и съзнание у твоята пациентка успяват да промъждукат до злополучния конкурс за красота и окончателно угасват в студиото на Орлов мост. Осъзнато или не, всъщност Юлето като че е възнамерявало да използва очакваната корона не толкоз като трамплин за кариерата си, колкото за главен коз пред заминалия за Париж непрокопсаник. Крои планове след спечелването на приза да отиде за месец при него – на своя издръжка, разбира се. Давайки си сметка, че родителите й не биха дали и цент за подобно начинание, Юлиана, струва ми се, не е имала никакъв шанс да избегне оплитането си в мрежите на “кармичната” си дружка. С готовността на обречените се оставя да бъде заведена на Орлов мост, където сама и с честен труд да заработи въпросното турне. Майчето е пионерът – вече е усетило бедността на сервитьорството, успяло е да открие истински доходното занимание и му се е отдало, види се, успешно.
Не е туй, за което мислиш, госпожо - за оная стара професия. Да, за пазар говоря, но не за безпощадната и смазваща търговия на жива плът, препитание на не малко жрици днес. Дуетът Бони и Клайд (Майска именна идея) не стига до насинени от щипки и смучки дупета и цици, до чекнене на олигавени в сперма крака под грухтящи туловища, но и не се подстригват за монахини с обет за непорочност. Иде реч за виртуалния еротичен пазар. Майя попада в него чрез Интернет, в сайт за запознанства, с chat room-а. Видяло й се просто и чисто – кратко обучение как се прави профил, как се общува с клиентите, технически настройки за боравене с акаунта. От момичетата – владеещи английски и компютър, се искало елементарно: да изглеждат добре, да носят на всеки сеанс по два чифта бельо, да бъдат секси и предизвикателни пред уебкамерите. Това не било повече от nude chat, гол видеочат с чужденци, нямало нищо общо с порно продукциите, но за разлика от фрии чатовете тук се плащало. Добре обзаведеното студио (включително и с джакузи) работело по 24 часа и моделите сами избирали кога и колко смени да вземат, но мининум три на седмица, сеансите се излъчвали он-лайн. Имало и няколко изисквания: 1) Не даваш на клиент лични данни, телефон, адрес, имейл, 2) Не прехвърляш клиент към безплатен канал като ICQ или Skype, 3) Не правиш реклама на търговси марки. 4) Да си изпълнил 18 г. (Слава богу, отскоро отговаряли и на последното!) И трябвало и да са точни – при закъснение глобявали с 50-ачка. Печелили прилично за смяна, всичко било легално, с договор, плащали и осигуровки. И Майя решила да опита – все пак било занимание за модели. Движиш се из стаята голичка или лежиш и същевременно чатиш, бъбриш с тъпите американци (90% от потребителите), които плащат по 4 евро за минута чат, за да те гледат натюр (на момичетата дават 1,5 на минута), майсторството било да навиеш клиента да влезе в чат насаме с теб (private chat), където се плаща най-много...
Преди истината да блесне, Юлиана е озадачена, а сетне изненадана: Майя не само почва да отказва благотворителните жестове на приятелката си, тайно отмъкваща от мама Марта по някой лев, нещо повече - все по-често сама блъвва озадачаващи гейзери от щедрост в заведенията. Докато накрая изплюва камъчето, но не в порив на искреност, а следвайки сатанинския си план…
Юлиана е неприятно изненадана, шокирана и сърдита. Тук тя за първи път проявява недоверие към приятелката си, настоява за бързо обяснение – детайлно и точно (като между влюбени съпрузи!)...
Ако изведнъж се озовеш на тъмно, ти е необходимо известно време, за да възвърнеш зрението, нали? Така и Юлиана не може веднага да открои зърното от плявата, да се ориентира и асимилира част от Маините словесни потоци.
Няма да бъда обстоятелствен, госпожо. В крайна сметка, както се сещаш, и тя е прикалмисана в студиото. Два са главните защитни вала на нашето Юле, които е трябвало да бъдат преодолени, преди да я склонят да разсекрети интимностите си, а именно, да е убедена, че:
1. В това занимание няма непочтеност; няма нищо общо с проституцията и порно сайтовете; всичко е законно и чисто;
2. Никога няма да изпадне в ситуация някой неин познат (съученик, родител, съсед или роднина) да я срещне гола в уеб пространството и оставайки анонимен, даже да общува с нея.
Майя имала дар слово и умеела да буди доверие. Какво смущаващо намираш, миличка? – каканижела напевно. – Какво, според теб, правехме ние на модния подиум? Опитвахме да сме най-харесваните, нали? И успявахме, защото бяхме бляскави. Да си бляскава личност означава да имаш осанка и стил, т. е. как носиш дрехите! И чак после как си облечена. Осанка и стил не се купуват, нито се имитират! Те короноваха жалките имитатори, а нас залъгаха с мъгляви перспективи! В крайна сметка, мила, парите имат стойност тук и сега, а не изобщо. Тук ще работим във виртуалното пространство, но ще живеем в реалното, а там беше тъкмо обратното, помисли!
Колкото до страховете ти, че цяла София ще ни гледа голи, уверявам те - пълен абсурд е да бъдем гледани от България, красиво и наивно бебче! Всичко е предвидено, има IP-филтър, оттук не може да се влезе, освен с чужд прокси сървър, ама как ще стане като не ти знаят адреса? И кой да го даде? Пък и този чат е нов не само за българите, но и за чужбина. Подразбрах, че главният сървър не е тук, а в централно европейска страна, дискретността е от полза и на собствениците, мила, не само на моделите. Чужденците, с които чатим, не знаят, че сме българки, защото сме задължени да ползваме англоезичен ник (Пасва ни Bonny & Clide, нали?). Тъй че ние с теб сме обречени на успех, Бейбифейс, защото сме кадърни и сме независими, разчитаме на себе си, защото и родителите ти, дето са те създали, няма да те разберат и да ти помогнат, камо ли за моите, камо ли за чуждите хора!… Телата ни ще са временно в киберпространството, сигурна съм! Скоро ние двете ще стъпим на краката си и сами ще станем дизайнери със свои колекции, вярвай! Как ти звучи дизайнерска къща “Май и Юли”? Ще се допълваме: ти с твоя художнически талант и нетрадиционни хрумвания, аз с моите организационни способности, енергичност и компетентност - ще сътворим чудеса! Ще ни приемат като една, пред нас ще се отворят неочаквани врати, ще видиш! Само да посъберем парички, а как да ги съберем иначе? Да станем мутреси ли? Не би го приела за нищо на света, знам! Но ако ние с теб сме тандем в студиото, ще ваем колекции за хората личности, за хората с осанка и стил, ще заложим на тая карта и ако си вярваме, ако се подкрепяме, ще ги привлечем и ще успеем!
Чуй ме, бляскава Бейбифейс! Дали ни харесва или не, дошло е време да се събудим - ние с теб стигнахме тавана на модния подиум. (Или дъното, както щеш.) Знаеш ли какво значи Майя на санскрит? Илюзия! Сигурно не случайно са ми избрали името. Но аз вече скъсах с илюзиите. А ти? Време е да наречем нещата със собствените им имена. Знаеш, че всичко тече и се мени, ако една тенденция днес е печеливша, утре е демоде. Може да ти се стори невероятно, но красотата, миличка, вече е демоде. Въобще не пресилвам. Твоите идоли на съвършенството Ясмин Гаури, Моника Белучи, Линда Еванджелиста, Надя Ауерман и пр., да не изброявам, вече са в немилост, смайващите спектакли с тях са вече минало. И не защото са остарели, не, те са в разцвета си. Техен главен недостатък е красотата им, да, добре ме чуваш! И Армани, и Долче и Габана, и Ферре, и Криция и Валентино, и Версаче – всички дизайнери са вдигнали бунт срещу тях и вече рядко ще видиш тези легенди в Милано, или където и да било, те вече са неудобни и пречат, защото смущават дизайнерското самочувствие, защото с телата, с формите си привличат погледите на феновете, за сметка на дрехите! Не им харесва и друго – че тези звезди станаха икономически мощни, независими... Никой не обича независимите, тенденцията е да се налагат безличните, послушните. Пусни Faschion TV и ще видиш Джема Уорд да открива всички дефилета през последния сезон и в Ню Йорк, и в Лондон, и в Милано, и в Париж – една посредствена, да не кажа отблъскваща физиономия. Като новата „Мис България”... Ще видиш с нищо не запомнящи се лица като Лили Кол, като Мариякарла Босконо. Липсва сексапила на бразилките, на огнената Адриана Лима, самите безличности си знаят мястото и не се изживяват като звезди, оставят се в ръцете на гримьорите и крачат като машини... А световните тенденции в нашия бранш се пренасят светкавично у нас. И вече са тук. Пищните красавици като теб са натирени в дефилета с бельо и бански, за да изпълват с формите си мокрите мъжки сънища, за радост на чекиджиите... Проумя ли най-сетне, че модата не е нищо повече от бизнес? Наивност е да чакаш обективност и справедливост от бизнеса! Защото бизнесът е далавера! А модата е особена далавера - порно далавера! Правилата й се наричат притворство, удари под кръста, продажност. Византийщина. Нали гледа „Биг Брадър”? Чу ли Галя Литова? Ми тя каза в прав текст, че в огромната си част манекенките вече са обикновени компаньонки, че се е появил нов Бук с манекенки – манекенки с цени! Скоро ще го имам, ще бъдеш изумена, ще видиш лица, които си уважавала! Обаждат се, поръчат (плащат) и манекенката компаньонка е осигурена. Момичета на повикване. Това ни чака и нас – подсмърчаш пет-шест месеца на 15 – 25 евро на ревю, гладуваш, а междувременно някой упорито ти внушава, че щом така или иначе правиш секс, защо да не го правиш с печалба? Накрая кандисваш, но когато Х ти се насити, вече претръпнала и свикнала със „стандарта”, лесно отиваш при Y. Ако се стараеш повече под шкембето на някой застаряващ политик или тлъст новобогаташ (и не повръщаш при свирките!), ще те пуснат в клуба на елитните курви. Публична тайна е, че пиано баровете и ирландските кръчми инкогнито предлагат брошура „Sofia by night - елитни компаньонки, ескорт и стриптийз” – и там можеш да видиш наши красиви познайнички, а клуб “Контеса” ги осигурява на свой терен или при клиента, по избор, за да цъфне модния анектод: Що е проститутка? Която се чука за пари. А манекенка? Която се чука за повече пари! Лично видях рекламата във Faschion TV – реклама на виенския бардак “Бабилон”. И кой мислиш цъфна на тая реклама? Нашите миски Г. и В.! Уж рекламни лица, а всъщност, според Faschion TV, се продават за 400 евро на час! Лично с очите си го видях, с ушите си го чух и жълтите вестници не закъсняха да го публикуват, но курвите, нали са елитни, естествено, отричат! Вече добила „име” в средите, бързо се изхабяваш и биваш изхвърлена от напористите свежи попълнения. Кажи ми – за тая ли кариера скърбиш? Тук в студиото не се налага да дърляш мекия зарзават на чичко Паричко, да дишаш лошия му дъх, да усещаш гнусни ръце отдолу - кюртаж без упойка. Мила, в сравнение с ония, тук сме чисти като сълзички! И дъхът, и мислите, и телата ни са чисти! И такива ще си останат! Същевременно може да си докарваме по 4 бона! Колкото до голотата ни, слава богу, не сме мюсюлманска страна и тялото не е срамно, напротив, то е естетически красиво, особено женското, защото е създадено по Господен образ и подобие! А нашите са тъй хубави, най-вече твоето божествено, Бейбифейс! По-задръстени ли сме от античните, които са въздигали голото тяло в култ?! Послушай ме, мила – нека теглим кръст на манекенския период и гледаме напред! Вярваш в Бога, нали? Знаеш библейската фраза – искай и ще ти се даде! Аз много, изключително много искам да сме независими – двете с теб! Да сътворим наши колекции в “Май и Юли”! А ти, която си дизайнер свише, желаеш ли го? Не ще пропилееш от Бога дадения ти талант, нали?! Нали и ти го искаш, кажи, че и ти го искаш, миличка, моля те, направи щастлива и мен, и себе си! Толкова много те обичам! Без теб животът ми просто няма смисъл и сигурно ще умра!...

КВАРТАЛНИЯ ПОП, (не)терапевтичен диалог

“Искам да ритна камбаната млад, но колкото си може по-късно, мило Юлианче. Знам за какъв ме смяташ заради Марта, но не очаквах от теб чак да ми викнеш кварталния поп за опело...”
“Съжалявам, господин Колев, не го направих нарочно...”
“По ще ти прилича да ми викаш чичо Дичо - нещо като роднина сме, не е сарказъм. Едно ще ти кажа, миличко. Когато ме съдиш, спомни си великия Достоевски, който казваше, че животът е по-богат от нашите представи за него. Бих допълнил – от нашите предразсъдъци.”
“Бог ще ви накаже – теб и Марта! Защото сте прелюбодейци!”
“Не вярвам в задгробния живот. Лично мен все човеци са ме наказвали – сега ти, преди това Марта, а още по-преди – баща ти. Ама си чувала максимата, че което не ни убива, ни прави по-силни. Тъй че Марта и Косьо може покрай мен да са изтеглили печелившия билет... Питай д-р Елисеева, ако не вярваш... Както и ти – ще излезеш по-зряла и по-силна след...”
“Чуй ме добре! Не желая съвети от теб, баламосвай Марта! Сори, но приказките с теб не са сред най-приятните ми занимания! Хайде, чао!”
“Добре де, няма да ти досаждам. Но като си казала “а”, кажи и “б”, дължиш ми го! Щом като скоро ще правя компания на червеите, нека поне знам: ще ме гръмнат или ще ме наръгат? И къде - в колата, на улицата, в офиса? Или в някоя кръчма? А?”
“Не знам. По-скоро те видях в едно легло...”
“В къщи? Или в хотелска стая? Ех, дано поне е като дядо Вазов!... Значи залудо се правя на манекен на новите модни бронежилетки? Освен да не ги свалям и когато... спя, а?”
“Не знам.”
“И нищо повече не можеш да ми кажеш?”
“Не.”
“Е, ако ме гръмнат в главата, значи си го заслужавам... В крайна сметка всеки получава това, което заслужава, нали. Може и вашите да са си получили заслуженото чрез мен все пак. Кофти съм, вярно, но помисли, че може пък да има и нещо готино в мен, нещо мъничко. Както и у Марта. И у баща ти. Вече си разбрала, че животът не е торта с ефирен крем. Животът, миличко, е съвсем друго – той е студен джаз. Можеш да извлечеш наслада от него, само ако си познавач и ценител на това изкуство, инак ще е тегоба. Значи чупката на инерцията! Да си будна, загряваш ли? Туй запомни от чичо си Дичо, когато ноздрите ми станат вход и изход на червеите, а не как съм бил с майка ти...”
“Ох, призлява ми от червеи! Намери си друг слушател, господин ментор! Чао!”
“Чакай, нещо последно! Другата седмица може да видим и чуем на живо Кай Ханзен – як метъл, знаеш го! На времето той се скара с “Хелоуийн” и основа “Гама рей”, и бяха в смъртна вражда! Сега се сдобряват и Кай ще свири заедно, едновременно с двете групи, представяш ли си! Зала “Христо Ботев”, навита ли си? Взел съм билетите, ти вземи вашите ако искат...”
“Благодаря, мразя хевиметъла. Пък и да бях фен, едва ли точно с тебе бих... Помиярско е да харесваш и метъл, и джаз, как мислиш? Дишаш и чалга май? Хайде да приключваме!”
“Чалга – не. Наистина последно. Имам мезонет на „Солунска”. От днес де юре и де факто ти си му собственик. Завещанието ми е готово. Направи от него каквото щеш – ателие, бутик... Ти си талант! И се усмихвай като се сещаш за чичо ти Дичо. Пък и въобще, нали се разбрахме. Чао! Ако все пак размислиш за концерта, зънни.”
“Завещание?! Не е остроумно, просто се чудя какво е намирала Марта в теб!... Всъщност... да бе! Секс! Б-р-р-р-р!”

ХІІІ. Относно НИЩОТО НА ЛЮБОВТА

     Родители попитали радио „Ереван”
може ли да говорят с щерка си
на тема секс щом навърши 14?
     - Може, ако искате да научите
     нещо ново.

Не се мисли за късметлия, ако живееш в интересни времена! Тая източната мъдрост често бива цитирана в годините на прехода у нас, сигурно си я чувала и ти, госпожо Док. Цъкаме с език и си казваме: баси късметлиите сме! Ама дали само ние, българите, сме Марко Тотевци? Позволявам си да се усъмня, мила госпожо. Наскоро имах среща с един университетски доцент, бяхме свършили добра работа и бъбрехме над един коктейл преди да се разделим. Поговорихме си за какво мислиш? За жени, естествено. За секса от два различни ъгъла. Според моя колега светът е в процес на неусетно завладяване от виртуалната култура, рожба на покоряващата ни глобализация. Ще кажеш: нищо ново! Но той намира тоя процес за крайно обезпокоителен, защото, според него, йерархията – стожерът на всяко общество, изчезва, светът става поливариантен, подвижен до безкрайност и че в този смисъл той губи своята естественост и онтологичност, а това е страшно, защото съчетанието “глобалност – култура” прави явленията недействителни, защото раждането на виртуалното общество слага край на многовековното историческо битие на човечеството, за да бъде заменено от някакво своего рода астрално съществуване. Точно така каза – астрално съществуване. И ми посочи увеличаващите се случаи на женитби в киберпространството, на организирането на пищни онлайнцеремонии. Съгласих се и споделих мисли в посока, че сексуалната революция от 60-е години е направо смешна в сравнение със съвременното свръхсексуално общество, отвсякъде заливано от сексцунами, че съвременните жени отдавна са освободени от веригите на предразсъдъците, но повечето не осъзнават колко са обвързани с нови пранги - убежденията, че именно сексапилът е топтаргетът на модерната икономика, че чрез сексимиджа и съответстващото поведение се постига всичко, като не липсват и новите модели за подражание от сорта на Парис Хилтън, Кристина Агилера и родните чалгаджийки с техните липосукции, силиконови имплантанти и пр. Като пример за новата сексуална култура му посочих сайта на “Суингър общността”, която набира скорост и у нас – регистрират се най-вече щастливи семейства и разменят брачните си половинки за една нощ, според статистиката всеки втори българин би се ченчил. Което, според моя колега, потвърждавало тезата му за новите времена, сложили началото на развъплащаването на човешкия ум, на размиването на всички гледни точки, следователно – на размиването на критериите и ценностната система, нещо повече - на загубата на телесната твърдост на хората. По-широките, неопределените норми благоприятствали нарастването на аномичните самоубийства – поради липсата на ясна представа какво желае от обществото, индивидът губел ориентация... За това спомогнало – забележи! – и изтънчването на психологията и психиатрията като науки, което постепенно е довело до това, че неща, които сравнително доскоро са били в сферата на мълчанието и здрача на човешката психика, днес са придобили точно толкова глас, колкото досега е имала разумната част на човешката душа. Всичко това, според него, вече е променило понятието за действителност...
Ако използвам терминологията на моя колега, Майя-Клайд бе понатрупала опит и бе поизгубила телесната си твърдост, докато на Юлето-Бони му бе необходим известен период на адаптация, ефектът “сценична треска”, който камерите (в случая уебкамерите) предизвикват у всяка начинаеща актриса, бе силно изразен при нашата познайничка и тя крачеше из студиото като бастун, сякаш, по думите на дежурния системен администратор, никога не се е качвала почти гола на модния подиум. Ала, както се досещаш, приятел в нужда се познава и Юлето не бе оставено да си терзае изрусеното мозъче с хамлетовски въпроси (от студиото показаха завидно търпение). След края на първия месец, под вещото ръководство на брюнетката Клайд вече и Бони без видим свян и скованост разнасяше голи дупе и цици. Нереална реалност, процъфтяваща в свежи багри от видимото одобрение на консуматорите във видеочата, от изразеното с финикийски знаци и доволните двусмислени усмивки на работодателите...
Ала Бони успя да излезе от фрии чата и да влезе в по-високата категория на private chat едва след една ненадейна танцова импровизация – движенията дойдоха сякаш сами и бяха толкоз естествени и темпераментни, вероятно защото се бяха родили под страстните ритми на любимата й Шакира (на туй парче танцише и вкъщи)... Инак диалогът с Бони бе тематично еднообразен – задоволяваше интереса им дали има и друго занимание (уж е студентка и работи за наема), че има интереси в модния дизайн, че обича да рисува, че в свободното си време обикновено ходи по дискотеки (и на кино с приятелката си Клайд, защото си няма приятел), танцува, слуша музика, чете художествена литература... Отсреща също се представяха, някои от тях, без да го е искала, разкриваха биографиите си, дори предлагаха абсурдни офлайн срещи – та нали не знаеха местонахождението й!... Слава богу, Бони имаше чувство за хумор, умееше да повежда диалога към неопределеност с шеговити оттенъци и в крайна сметка - към “моно дискотеката” – голия танц... Веднъж тя изтръпна – отсреща й се представиха с името Влад от Париж! Работел като финансов брокер! Разбира се, потребителите на private chat-а също ползваха псевдоними и лъготеха на поразия, Майя по-късно я успокои, че шансът този да е нейният Влади е едно на 1 милион... Пък и да е той, какво? Нека види колко е красива, нека я поревнува, тя не се ли дразнеше от френските му курви?
Според гореспоменатия доцент българското общество до голяма степен било още консервативно, но и тук се забелязвал ефектът на уличната педагогика – прилепчивостта, привлекателността на отрицателния пример. И той разви тезата си и в друга посока: Разполагал бил с данни, че според някакво проучване 87% от младите канадци най-редовно се отдавали на виртуални плътски наслади – една заразна улична педагогика, която бързо навлизала и у нас! Може би явлението би било интересно и от твойта гледна точка – психиатрията - госпожо Док? Представи си – обърна се той към мен, а аз се обръщам към теб, - нужен е компютър, желание и въображение – нищо друго! И понеже в повечето случаи киберсексът се прави без уебкамери, двамата партньори могат да се опишат и представят както желаят, в повечето случаи – в най-добра светлина, физически и инак. Пред непознатия можеш да сбъдваш и най-смелите си еротични мечти, фантазиите стават напълно реални и достъпни! Има и друго предимство – липсват опасните зарази (СПИН!), разходите по ресторанти, подаръци и таксита... Падналите социални ограничения на реалността засилват интензивността на емоциите, емоционалната близост и физическата отдалеченост на партньорите ги подтиква към откровеност, искреност, те споделят съкровени неща от личния си живот!...
Обаче, според колегата ми, този вид секс има и своите минуси, които се заключават в опасността от постепенна невъзможност от друг вид контакти, освен онлайн, което вече означава проблем с интимността, означава изкривяване на реалността и традиционните взаимоотношения, изгубване способността за различаване на важното от незначителното...
Разправям ти всички тези неща, госпожо Док, защото до известна степен те засягат пациентката ти и тази информация навярно би ти била от полза при лечението й. Може би тия тенденции са ти известни и аз се явявам в ролята на човек, опитващ се да продаде краставици на стар краставичар, ама нейсе, така или иначе събраната информация си е информация...
Та да си дойдем на думата – за киберсекса на тези две котеца - Бони и Клайд.
Нашата Бони може и да имаше своите комплекси (коя жена ги няма), но те в никакъв случай не можеха да се търсят във физическата й даденост – Бони имаше най-съвършеното тяло, което аз съм виждал, и тя много добре го знаеше (коя красавица не си знае цената!). Направи косата си растаман, увеличавайки с безброй малки руси плитчици секси излъчването си… Преобладаващите желания на посетителите бяха не толкова разговорите, колкото голите танци. И те танцуваха – Бони импровизираше със свободни движения и с неизменното си плюшено мече, което я галеше и притискаше, а Клайд – с взаимствани от танцьорките на еротичните локали телесни извивки, като не пропускаше да подчертае размера на езика си, поблизвайки брадичката и върха на носа си... Преди да се появи виртуалният Влад, Бони общуваше с различни посетители, невинаги добре възпитани – по правило те държаха да разгледат в едър план гениталиите и гърдите й (по изключение – и очите), а един, представящ се като Аладин, настояваше тя да играе „любовен блус” с плюшеното мече, а сетне и “на пилон” като все по-настървено повтаряше: “Разтривам лампата, разтривам я, разтривам я! Ох! Ето! Духът излиза на тласъци!”... Тези посетители я притесняваха и Клайд я посъветва преди смяна да гаврътва чаша водка – наистина олекваше и танцът спореше... Влад бе друг – изискан и дискретен, харесваше, по думите му, естетиката на голия й танц, настояваше тя да усвои индийска и ориенталска хореография... И Бони не се затрудни особено, правеше го с нескрито удоволствие... Той посещаваше и Клайд, която като по-опитна, бе предложила те наистина да са различни: блондинка и брюнетка, негримирана и силно гримирана, с ведро и с фатално излъчване, с епилирана и неепилирана вулва – разнообразието увеличавало интереса на потребителите...
Веднъж Бони се събуди със странното усещане за изживени кошмарни сънища. Като че беше на някакъв стадион като вратар, биеха й дузпи, но тя не успя да спаси нито една... Нищо и никакво, ала настроението й бе тягостно, тялото я болеше като от простуда. А имаше сутрешна смяна в студиото, налегнаха я мрачни предчувствия. Когато пристигна, опита да се раздвижи с гимнастика, гаврътна станалата обичайна доза водка, ала ефектът бе незначителен - чувстваше се вдървена, липсваше й характерната пластичност и тя реши да се извини пред системния администратор – ще преглътне глобата и толкоз... Тогава се притече Клайд – предложи да превърнат недостатъка в предимство: ще изиграят етюда “Клайд масажира Бони”. Дежурният се съгласи и масажът бе осъществен. Успехът бе неочакван, процедурата особено се хареса на Влад, пък и накрая Бони наистина се почувства по-добре и изигра един от добрите си танци - за пръв път заедно с Клайд. Сега вече наистина сте Бони и Клайд! – насърчиха ги от студиото, като им препоръчаха оттук насетне (“до второ нареждане”) да заложат именно на тази златна жила - дуета... И сеансите им взеха да почват с парчето на Сузи Куатро “Бони и Клайд” като тяхната запазена емблема...
Така започнаха голите масажи, някои от които се провеждаха в джакузито.
Клайд се оказа сведуща, незнайно откъде бе разучила различни масажни техники, които, докато Бони лежеше по корем или по гръб, обръщаше се към камерата и разясняваше: Не можеш да помиришеш, миличък, само виждаш и слушаш музиката, говореше му напевно, но сега тук, в студиото, се разнасят превъзходни аромати, защото днес ще съчетаем ароматерапията с една ефикасна техника – шведски масаж... Виждаш как разтривам гърба на твоята любима... така..., хоризонтално..., вертикално..., потупвам я по гърба..., долу по бузките..., а така образувам целебни вибрации... Постепенно кръвообръщението й се подобрява, мускулатурата се отпуска, тялото се освобождава от отпадъчни продукти, болката се облекчава... Знаеш ли колко й е хубаво на Бони? Чувства се еуфорично, защото си представя, че не аз, а ти си човекът, който я масажира!...
Сега ще извършиш друг масаж, мили Влади – започваше Клайд на следващия сеанс, - а именно тайландски масаж. Той е познат още от древността... Основава се на боравене с невидима енергийна линия... Ето, заедно с масажното масло ръцете ти нежно минават по различни места на любимото ти тяло: гърба..., врата..., сега нежно по корема... Вътрешната страна на бедрата ли? Откъде знаеш? Да, от вътрешната страна на бедрата..., внимателно..., особено тук, в най-нежните части... Чувствам как направляваш ръцете ми!...
Влад не скриваше одобрението си, ала изглежда предпочиташе тънките тела (като всеки французин), защото веднъж бе намекнал, че Бони и Клайд имат ориенталска хубост... До този момент те се имаха за слаби, но като безпристрастен наблюдател, той най-вероятно бе прав... От тогава под давлението на Клайд те драстично прекроиха хранителния си режим – трябваше на всяка цена да смъкнат телесните си излишъци...
Други път Влад помоли Бони да е масажистка, така можел да вижда под различни ъгли тялото й – коленичила с разтворени крака над дупето на Клайд, едрите гърди, чийто зърна милват гърба на масажираната... И да се сменят – това увеличавало ракурсите на женската им анатомия при ставане, приклякване, при обръщането по лице и по гръб, отпред и отзад..., което позволявало да слуша гласа и на двете...
Така Бони се научи да прави традиционния китайски шиацу масаж, който включваше различни типове разтривки, включително и акупресура – чрез нежен натиск с ръце и пръсти на специфични точки по тялото, за да се постигне крайният ефект – увеличаване притока на енергия... Клайд тихо стенеше от удоволствие под нея...
Беше станало традиция масажите да завършват с бавни източни танци и накрая с блус – Влад признаваше, че му харесва да гледа допрените им гърди и как държат с длани дупетата си... Ала той особено се пристрасти към водното шиацу – двете влизаха в джакузито, но по негово настояване спираха шуптенето на водата, за да вижда по-добре телата им. Там те взаимно и последователно прилагаха една на друга хидротерапия, акупресура, потупване, нежно масажиране... Накрая задължително почваха да се пръскат, да се гонят из широкото помещение, да се кикотят... При последното водно шиацу Влад помоли Клайд да целуне любимата му с неговите устни... След целувката Бони се надяваше камерата да не улови избилата по страните й руменина – Влад наистина я целуна чрез Клайд - като истински мъж...
А не можете ли... нещо друго? – попита една вечер Влад, след като дълги седмици те повтаряха какви ли не масажи, включително предродилен, дълбок, спортен, горещи камъни, следродилен... Очевидно масажите бяха взели да губят от своето ноухау. Тогава Бони бе осенена от интелектуално хрумване – бодиарт... Заеха се с него не без одобрението на Влад. Бони започна да рисува върху голия гръб на Клайд портрет на Влад – такъв, какъвто си го представяше... Знаеш ли, Бони – рече Клайд по време на сеанса, - сега повярвах, че на гърба има ерогенни зони! Четката и боите ми действат възбуждащо! Изглежда си много страстна – отвърна Бони, - защото боята твърде бързо засъхва по гърба ти!... Този диалог бе посрещнат с ръкопляскания от Влад, който обеща да им изпрати снимка, за да видят колко удивителна е приликата му с портрета – бил изненадан от рисувалния талант на Бони... Възпитан човек. На следващия сеанс платно бяха коремът и едрите гърди на Бони, с багри, втъкани от Клайд в абстрактна композиция, напомняща октопод – зърната бяха очите му, а пипалата се превъплъщаваха надолу в нокти на граблива птица, канеща се да сграбчи епилираната линия на венеринят хълм... Чувствам се като произведение на изкуството – бе възкликнала пред огледалото Бони. Ако излезеш на вън така, някой изкуствовед ще те оцени! – пошегува се Клайд...
Някъде по това време се появиха и първите пукнатини в отношенията между двете танцьорки. У Бони по един необясним начин се загнезди усещането, че приятелката й не е напълно искрена с нея, че нещо крие, но беше безсилна да предизвика откровеността й... Клайд сякаш бе станала друга – по-лекомислена, повърхностна, беше почнала да говори все за футбол, за мачове, за резултати – неща, които отвращаваха Бони и навярно оттук идеше чувството, че нещо се случва, но тя не знаеше как да стигне до него... И почна да идва в студиото без предишната приповдигнатост в настроението... Надяваше се нещата все пак да дойдат на място от само себе си и си налагаше търпение... Клайд притежаваше способността безпогрешно да прочита ставащото в главата на партньорката си, затова един ден, когато и бодиарт-ът изчерпа свежестта на изненадата, предложи двете с Бони да вземат по една таблетка “за освежаване”. Каква таблетка – опита да се осведоми Бони. Хи-хи таблетка, ще ти хареса, ще видиш – бе отговорът. Полученият ефект наистина разчупи шаблона – заливаха се в безпричинен смях, гонеха се из студиото, пощипваха се по голите задни части и гърдите, пошляпваха се, гласовете им ехтяха звънки и щастливи... На следващия сеанс те бяха различни - сякаш пощръкляха, танцуваха невиждано енергично, безспир, без умора, включваха и акробатични способи, елементи от художествената гимнастика – шпагати на пода и във въздуха... Влад бе възхитен (следователно - и дежурният). Какви чудеса може да сътвори само едно денс LSD! – усмихваше се Клайд. Дежурният нямаше нищо против употребата на екстази (ако си го набавяха сами и на своя отговорност – той нищичко не знае). И те си набавяха, по-точно Клайд – дилърите-геймъри в Интернет само това и чакаха - поръчка...
Влад винаги бе доволен, но веднъж ги изненада с нова молба-желание: Не знаят ли как се прави... еротичен масаж?
Клайд погледна проницателно приятелката си, която първо наведе глава, а сетне я завъртя отрицателно... Тогава иззад открехнатата врата чуха гласа на системния администратор: Да! Естествено, че да! Импровизирайте, чувате ли? Хайде! Клайд се обърна с дяволита и дискретна усмивка към камерата: Любимата ти Бони е свенлива и иска да знае дали достатъчно я обичаш? О, боже! Обичам я – нея и никоя друга! Моите ръце я докосват с такава нежност и обич, моите устни я изпиват!... Вярваш му, нали мила? – обърна се Клайд към приятелката си, която, кой знае защо бе прикрила гърдите си с длани – нещо, което досега не бе правила. Вярва ти, Влади – отговори вместо нея. – И няма против да сме тройка! Но й дай минути за настройка. Клайд услужливо поднесе на партньорката си таблетка със странен монограм...
Всекидневният стрес и нездравословното хранене блокират нашите жизнени меридиани по гръбначния стълб – говореше по време на масажа с характерната си напевност Клайд, - затова трябва да ги отворим... Още преди 2 хиляди години по времето на китайския император Ху-Ан-Ти е било закон сексуалният заряд да не се прахосва, да се възбужда чувствеността с определени упражнения и пози. Точно това правим и ние с Бони... Отпуснали сме се, забравили сме всичко делнично, отрицателните флуиди са игнорирани, ние сме толкова нежни и сме готови за хармония на всички нива! Бавно плъзвам ръце - от гръдната кост до пубиса, докосвам я едва-едва, нежно минавам през хълбоците..., енергията, която протича през ръцете ми (ръцете ти!) зарежда Бони с желание... Чувстваш ли кожата й? Чиста и мека – бебешка... Чувстваш ли как жизнената й енергия се събужда, как минава през седемте чакри на гръбначния стълб – върти се през пъпа, гърлото, минава през небцето и стига до върха на главата, след което се спуска обратно надолу... ето тя пак осезаемо минава по цялото тяло - от главата до гениталиите и обратно... Знаеш нейните ерогенни зони, нали Влади? И ги докосваш нежно, и ги милваш с ръце и език – зърната, да, нейните са толкоз чувствителни, видя ли я как потръпна... Вътрешността на бедрата? Ето сега! О, тя много харесва милувките ти там! Но ти си само виртуален, миличък и... няма да стигаме до оргазъм, ще стигнем само до върховно възбуждане като милваме ето тази точка…, не я виждаш, но знаеш -точката J-Йен-Мо...
Тук Клайд не позна, госпожо Док – нашето момиче грабна масажиращата ръка и я постави на точното място, запритиска я, изглеждаше недоволно... докато в един миг не промени гримасата си... Бе едновременно изненадано, уплашено и засрамено... Осъзнала се, поиска да стане и да избяга от студиото, но нямаше сили и... беше безсмислено. Усети как я обзема примирението и блажено се отпусна – да става каквото ще...
Оттук насетне, госпожо Док, сещаш се, циреят постепенно взе да се подува, да назрява, за да се стигне в крайна сметка до онова събитие, в резултат на което той се пукна. Тогава те прекратиха и работата си в студиото, а по-късно - и взаимоотношенията си въобще...
Работодателката, естествено, бе изключително доволна от работата на девойките, вдигна двойно възнаграждението им (посещенията бяха нараснали лавинообразно), ала не пропускаше да им напомни задължение № 1 на всеки модел: “Желанието на виртуалния посетител е закон”, а това желание в последно време бе именно еротичният масаж...
В последно време Бони бе увеличила дозите водка, без които, сигурна бе, вече не можеше да разкопчае и сутиена си, камо ли за останалото. Доволна бе, че не се изискваше кой знае какво от нея, осъзнаваше, че в крайна сметка, бе нужно единствено да лежи безучастно и, като една добра актриса, да симулира някакво еротично изживяване! Ако по-трудната част се падаше нея, би се провалила, слава богу, че бе поета от Кайд, че именно тя бе активната и бе неуморима...
Нея вечер Бони позакъсня за дежурство, още от вратата машинално гаврътна своята доза концентрат и понечи да влезе пред камерите, когато бе побутната от Клайд. “Това е амфетамин за двама – каза тя, - действа освежаващо..., ще направим хубав стриптийз!” “Плейбой екстази с водка?” – все така машинално се осведоми Бони като пое таблетката, нямаше време за излишни разговори. “Днес ще е различно, ще ти хареса...”
Наистина се оказа различно – последният им еротичен масаж, техният лебедов джаз в студиото. Още преди да се остави да бъде съблечена от приятелката си, Бони усети мириса на запалените ароматни пръчици, почувства как постепенно я обзема непозната еуфория, как тялото й олеква и как същевременно става свръхчувствително – всяко докосване удесеторяваше ерогенните й усещания, всяка милувка я караше да се чувства наистина особено – на седмото небе... Това, което тя, поради замъгления си разсъдък не можа съвсем ясно да види, бе наблюдавано от дежурния в студиото и от хилядите виртуални посетители.
Останали съвършено голи, двете момичета започнаха да вият красиви тела в бавен индийски танц – раздалечаваха се, поглеждаха се полуусмихнати през рамо, доближаваха се, милваха лицата си и отново се раздалечаваха, сетне милваха гърдите, венериния хълм... Клайд нежно привличаше към себе си Бони, прегръщаше я с едната ръка през кръста, завърташе я а ла рок, сетне като придържаше тила й, целуваше ушите й, проникваше в тях с неприлично големия си език, обикаляше врата й, шията, докато изненадващо не погълна устните й в жарка и продължителна целувка, езикът се зае да обходи цялата устна кухина, да флиртува с другия език...
Сетне в спалнята Клайд нанесе тънък слой масажно масло върху тялото на партньорката си и започна своя монолог с меланхолични трели: “Жената без мъж е като риба без велосипед. Сега ще ти разкажа една индийска притча, мила – за човешката близост. Знаеш ли какво е “Пътят на долината”? Не, не е филм. Не е книга, не... Знаеш ли, харесвам да усещам дъха ти в устата си!... Дали е някакъв сложен път? Може би. Тантрическа притча. Хората се срещат като празноти, мила. И по правило тъй се отдалечават. Разливам шампанско по жадното ти тяло, чувстваш хладната му милувка, шуптенето, как тръгва по пътя... Отгоре..., по корема, триъгълника..., бедрата..., надолу, малките ти ходила..., поблизвам петичките..., пръстчетата – десет винени биберончета... Езикът ми им се любува и набъбва, едър охлюв - пътник, натежал от предчувствието Шар-Пей... Вие се... горе, по... окъпаното двухълмие... Обикаля ги бавно..., пие винената им роса... от обелиска на върха... и другия обелиск, мутирал сляп охлюв, пипнешком узнава формата, охлюв бозайник, охлюв пиявица... Бавно слиза надолу..., следва пътя на ручея, водещ към... тази долчинка с пиърсинг... опияняващо езерце... Пресушава го... пиян охлюв, корема ти усеща тежестта му... Добира се до... ново хълмче..., виа венерика..., и... долината-а... Охлювът бавно очертава пъртина в нея..., чувстваш как е жив... Ограждащият скален венец... набъбва с лава... Да-а! Какво ни чака... Точката J-Йен-Мо... Принадлежим си... Сексът с един мъж е прекале-е-ено скучен. Всички мъже заявяват, че не се изморяват от ебане, най-смешната мъжка митология - да размахват нестихващата си ерекция като основен чар на гладкия си мозък. Да правиш френска любов на анус има друго име, смотаняци! Твоят е тъй... ерогенен, Бейбифейс, охлювът ми казва. Но туй изобщо не е цялата истина за живота, секса и Бърнард-Мейдовия хедж! Не те виня, че ослепяваш..., не е задължително да виждаш..., след малко ще почувстваш – FeelDoe, вибриращо дилдо, гладък фалос. Наситен в синьо прекрасен силикон – гъвкав, кадифено мек! С три напречни гърбици за... клитора... Ми. Чакат ни екстатични... мигове, мила, дилдото е двойно!... Никакви каиши. Поставям пениса в себе си откъм яйцевидния му край против лесно измъкване..., ето така-а, да, вече стърчи от мен, аз съм той!... Бързо приема телесната ми температура... Пускам вибрациите... и бавно, много нежно, ето... прониквам... в теб... Трепна като от изстрел!... И... волтовата дъга равномерно потече... с въртеливи движения..., бавни тласъци, о! Нещо истинско, нов... трибадизъм... Мъжете, мила, рядко си задават въпроси. Но женският оргазъм не е пасирано авокадо да натискате тъй! Никога не ще го разберете, нещастни колекционери такива! Когато моето голо тяло прегръща душата ми, това е мастурбация. Когато твоите мистични очи безмълвно проникват в съзнанието ми, когато скъсват сутиена ми и остават зад гърба ми, забити в стената, ставам прозрачна и стъклена. А когато с хленч сама истерично разкъсваш устните си – това е любов. Това е секс. Опияня-я-яващ секс... Бил ли е Макс Фриш изключителен любовник? Особено след въпроса смущава ли ви една умна лесбийка? Обожавам иронията му, но нищо не ме възбужда повече от погледа ми навътре в зърната ти! Навътре в ума! Страстта съществува, само ако я взривяваш! Ако я крещиш! Плачеш. И рисуваш!... Страхотна си, Бейбифейс, ти си жена Шанел – най-скъпата жена! Твоят пубис изцяло ме контролира! Човек поумнява само когато няма друг избор! Инак лъже и го лъжат, такова е устройството ни – отминалата истина никога не е истина сега, това е нищото на любовта... Чувстваш ме, да, и аз те чувствам, продължавай!... Раждам се чрез твоя тременс - излизам сляпа под срамните ти устни! От очите ти. От всичките ти дълбочини. От възбудената ти душа. Едит Пиаф казваше: “Вярвах, че това е любов, а се оказа минувач!” Това са мъжете – минувачи. Плитки същества, с простички желания – в устата, вагинално, отзад... Мъжката сексуална култура започва и свършва с вагината. Ако мъжете сънуват, мечтаят или се фукат с нещо, то е вагината. Да правиш секс с върл вагинист е като депресия – оставаш по вагина, която гледа телевизия... Мъжете адски се страхуват от провал в секса и често се провалят! Сексуалната скулптура на душата не се гледа втренчено, абсорбира се – нежно спускане в кладенеца на еротичната й вътрешност, която сама струва повече от множество еротични външности... Недостатъчното е повече от излишното, ще направя свирка и на Хегел, не е нужно да го схващаш! Любовта трябва да те подчини, а не просто да те чука, забранявам ти я такава! Докато не я изкрещиш! Крещи, да, отприщи се, Бейбифейс, не спирай! Докато не се втечниш! Както аз капя в устните ти. Телата ни са изнасилени от собственото ни желание... За да ти покажат твоето желание..., казваше Ролан Барт, достатъчно е да ти го забранят. Твойта забрана бе тъй дълга, мила!...
Свършваш? Пак ли? И... аз! Да-а!... Свършваме в думите, в ръцете, в голотата, в липсата. В онова състояние на сънливост... Но още трепериш! След всеки затихващ оргазъм губиш предишния си ум - страстта е необратима като дефлорация на ума. Пресищането е далеч по-мъчително от неслучването... Всеки има своите диктатури. Ти сега ме притежаваш, присвояваш ме като огледало – любовта е оглеждане в някой. Виждаш се. Смайваш се. Чукаш се. Натрошаваш старото огледало... Сита съм, но не и преситена, ще те имам до пресищане, после, докато ти благодаря, мъчително ще страдам... И ще умра...”

НЕОБИКНОВЕНИ НОЩИ, (не)терапевтичен диалог

“Паметни са онези две нощи, Ема! Необикновени! Благодаря на Бога за тях, благодаря! Мисля, че и за Косьо..., той... вече е някак друг... може би. Но за Юлиана-Роса не знам...”
“С какво бяха необикновени?”
“Сякаш предчувствах още преди пътуването... Защото... бях чела, че събитието се случва рядко..., подобен астрономически и математически феномен ще има чак след 72 години – в 12,34 часа на 5 юни 2078 година!”
“Какъв феномен, Марта?”
“За теорията на числата... Цифрите на минутите, секундите, датата, месеца и годината предстоеше да се строят в уникалната последователност: 123456, т. е. 1 часа, 2 минути, 3 секунди, 4-и ден, 5-и месец, 6-а година на века. Според езотеричните учения в такива моменти в земната атмосфера се отваря тайнствен тунел, през който нахлува особен вид космическа енергия... И човекът..., когато също е подготвен и очаква, влиза в контакт, съзнанието му се отваря... Сигурно очакването на тази нощ помогна Юлиана да склони за пътуването...”
“След погребението на Майя Юлиана ме уведоми, че тръгвате.”
“От две седмици я увещавах, Ема, но да – склони след погребението. По-точно – на самото погребение. Бяхме само осиновителите на Майя и ние, представяше ли си! Както и очаквахме, Юлиана-Роса отново се разстрои, трудно се контролираше, добре, че ковчегът беше затворен... За разлика от онези хора – каменни лица с тъмни очила. Юлиана-Роса не само че не им поднесе съболезнования, ами им заяви: Нека съвестта и Бог ви е съдник!... И онзи не й остана длъжен: Приятелки като теб я докараха до тук! Но още щом седнахме в колата, тя рече: Енли разреши да тръгнем.”
“Тя успокои ли се след пътуването?”
“Объркана съм, Ема, обнадеждена съм и съм много обезпокоена. За Юлиана-Роса. Защото при нея..., ти си наясно, нещата не са такива, каквито бихме искали... Не съм сигурна, че Кръстова гора я успокои... А тайно се надявах това свято място и силата на Православието да я пречисти! Нали там е заровена частица от истинския Христов кръст! Как на толкоз хора помага, а не нея – не можа?! По-скоро сякаш нещо се промени при Косьо и мен... Косьо... като че ли... почна да ме гледа в очите... в смисъл да общува по-нормално с мен и... Дано не си въобразявам... И аз, както ти казах, някак съм... обнадеждена.”
“Какво се случи?”
“Започна още с пътуването..., още по пътя... Изкачвахме се на фарове..., когато... Юлиана-Роса изведнъж... произнесе с особен глас: “Сега ще принесем курбан!” Косьо е добър шофьор, но изведнъж всички светлини на колата угаснаха, колата стана неуправляема и аз видях да се премятаме в пропастта! Тогава се чу удар. И колата спря. Ударихме се в нещо. Светлините плиснаха и видяхме сърната!...”
“Прегазихте сърна!...”
“Дарихме я на манастира, а като разбра, че сме дошли за заупокойна молитва и служба в памет на Майя, дядо Игнатий я врече за неин курбан...”
“И мислиш, че службата в памет на Майя не я е успокоила?”
“Втората нощ усетих как Юлиана-Роса тихомълком се измъква от палатката. Помолих я да ме почака, но не... Намерих я горе, в края на алеята, коленичила пред големия кръст... Останах отзад на дистанция... Стоя така може би час, Ема! Шептеше, сигурно се молеше, към края заговори полугласно, но неразбираемо! Долавях само Енли, Енли! Сетне произнесе отчетливо някаква фраза. По-късно през деня дядо Игнатий повтори думите й и ги преведе. Тя е произнасяла “Енли, Енли! Лама савахтани!” И тогава встрани от кръста, на изток, се появи странна светлинка – високо! Вярваш ли?! За пръв път ме обзе... не страх, а тъкмо наопаки - особено блаженство, свитата топка в гърдите ми... се стопи... После се явиха още светлинки! Ако ми го беше разказала тя, щях да помисля, че фантазира! И не ме беше страх, тайнственият тунел се беше отворил! Прекръстих се, а Юлиана-Роса бръщолевеше неразбрано: ще дойда..., обичам те..., няма да ме чакаш..., не може да ни раздели..., ще се моля..., ще помня... И други такива.”
“Споделихте ли с дядо Игнатий?”
“Той обясни, че тези светлини са кандилата на дванайсетте монаси, избити от турците, душите им били още тук. Юлиана-Роса е на друго мнение, но както и да е... Аз, Ема... не го бях планирала..., реших го изведнъж. Изповядах се. Признах всичко на дядо Игнатий – за Дик, за Юлиана-Роса, за всичко... Бях постила. Причести ме. После и Косьо...”
“А Юлиана?”
“Тя – не. Имала доверие само на Енли... и на теб, на попове не вярвала... На заупокойната службата през цялото време нещо шептеше и се кръстеше. После отвън изведнъж отсече: събираме палатката и се връщаме в София! Никакви молби не помогнаха, а ми се щеше да постоим още... Така го бяхме планирали, но тя... твърде често променя... настроението си. Ох, Ема! Страх ме е за нея, още ме е страх! Какво ще правим? Дядо Игнатий... не ме обнадежди много..., говори ни за нея. Каза, че ако не се покае, ако не потърси помощ за прогонване на... тази сила в нея, може лошо да се случи...”
“Прогонване на Енли?”
“Оназ фраза, която тя бълнуваше до кръста, “Енли! Енли! Лама савахтани!”, била на галилейски, езика на Иисус Христос, и значела “Боже! Боже! Защо си Ме оставил?” – последните Му думи на кръста... Според владиката Юлиана-Роса е добила свойството да говори с мъртвите, или както той се изрази, сетивно да възприема духовете, което било твърде обезпокоително. И обясни ангелските и бесовските явявания на хората – някога ефирното тяло на човек е давало възможност свободно да се общува с божиите творения – ангели, архангели, серафими... Но подкрепилите бунта на архангел Сатанаил се превърнали в поднебесни духове (демони), заедно с това се изменило и човешкото тяло, и човешката душа, оттогава ние се раждаме убити, но не го чувстваме, както е свойствено за всички мъртъвци – да не чувстват смъртта си. Така каза. И в това състояние на умъртвеност, сетивата ни са крайно груби и веществени, затова са неспособни да общуват с духовете, не ги виждат, не ги чуват. Има случаи на възвръщане на тези сетива, какъвто е случаят с дъщеря ни, но било опасно, тъй като демоните могат да приемат образа на ангели, да подвеждат хората, да ги насочват по пагубен път... И още говори..., беше загрижен...”
“Но Юлиана сподели, че след погребението и след това ваше пътуване Майя вече не й се явява. Отишла си е.”
“Ох, дано, Ема! Но този Енли... той не си е отишъл...”

ХІV. Относно СВОБОДНАТА СМЪРТ

Хипнозата като метод на лечение принадлежи към сферата на тези явления, които или са недооценявани, или надценявани, ала по-скоро биват отхвърляни. За несведущите личността на практикуващия хипноза е някакъв мистичен шаман. Витаят най-общо няколко мита за участващите в сеанса на хипнозата:
* Съществува опасност “шаманът” да те хипнотизира против волята ти;
* Хипнотизираният може никога да не се събуди;
*”Шаманът” е способен в състояние на дълбок транс да принуди “жертвата” да извърши всичко против волята й;
* След сеанса ”жертвата” никога не помни нищо;
* Слабоволевите хора са по-податливи на хипноза;
* В най-добрия случай докторът е доминиращ над пациента;
* Ортодоксалната медицина заклеймява хипнозата като метод на лечение;
* Хипнозата може да излекува абсолютно всичко...
Казано простичко и с една дума – невежество. Индийските лекари са практикували хипнозата още през първата половина на ХІХ век главно като упойващо средство (изоставят я след откриването на етера). Днес хипнозата е ежедневие в редица клиники, където се използва в хирургията и акушерството, а също и за лечение на хранителни разстройства, отказ от тютюнопушене и алкохолизъм, наркомания, дори за подобряване физическото състояние на спортистите... В САЩ хипнозата е официално разрешена и практикувана още от 1958 г., а в Университетската болница в Лиеж, Белгия, е ежедневна практика за екипа на д-р Феймонвил.
В психиатрията хипнозата се използва за лечение на психологични травми като различни манийни състояния, панически атаки, фобии, депресии, хранителни разстройства, напикаване, за коригиране на нежелано поведение... Психиатрията е пионерът, извел на светло пренаталната (предродовата) човешка биография, родовата травма, свръхсетивният опит, подсъзнанието, надличностните аспекти на Аз-а, интуитивната мъдрост и неделимостта на ансамбъла “човек - планета – космос”, а съвременните физици, окуражени от Айнщайн, вече открито говорят, че всичко във Вселената е Бог, каквото и да се крие зад Него...
Практиката изобилства със случаи на хора, при които след катастрофа или друго разтърсващо събитие се явяват психически аномалии като амнезията. Юлиана, уви, не правеше изключение. Доказаната загуба на паметта й, слава богу, бе частична, за сметка на почти възстановения правоговор... А Майя заедно със Студиото на Орлов мост на този етап, по моему, за Юлиана беше едно смътно чувство - ужасно и страшно, предизвикващо болезнена вина... Преодоляването на подобни изживявания минава пред заставането лице в лице с тях – основно правило.
Юлиана се настани някак прекалено свойски на канапето в основната зала на Кораба, усмихна се, сетне забеляза новия брой на женското списание и като възкликна доволно, заразлиства го... Марта пристъпваше от крак на крак, мачкайки неспокойно чантата си, а Константин уж разглеждаше картините по стените. (Ветрилото от бръчици край очите й се бе увеличило, а накуцващият Константин сякаш се бе превил...) Знаех, че ще последва нещо и то не закъсня. Както се усмихваше, Юлиана затвори списанието и погледна съсредоточено майка си. Марта, моля те да слезеш долу – с тих, но нетърпящ възражения глас каза тя. – Почакай долу в колата или най-добре си тръгни! После Ема ще ме докара... О’кей? И ти, татко!... Усмихнати сконфузено, те заотстъпваха заднишком... Сетне Юлиана сякаш се успокои, въздъхна и отново ме погледна – този път с подканяща усмивка. Кимна... Със задоволство констатирах промяната – макар и още твърде слаба, тя като че ли изпреварваше обичайните фази на възстановяване от булимията – хранеше се по схема и остротата на чертите й сякаш се бе посмекчила. Гъстата й коса вече стигаше до раменете и естественият й цвят – кестенявият, отиваше на бялото й негримирано лице... Юлиана възвръщаше здравия си вид, но знаех колко дълъг път още има да извърви...
С успокояващ тон на фона на тиха музика й разяснявах, че във всекидневния си живот човек функционира по начин, който е далеч от истинските му възможности и това се дължи на факта, че той се идентифицира само с фрагменти от своето същество – физическото тяло и егото... Че трябва да постигнем истинския си потенциал като ползваме опита на натрупаната от минали животи мъдрост (интуитивната мъдрост), защото когато нашето подсъзнание и висшето Аз не подкрепя съзнанието ни, волята сама по себе си е безсилна да надделее над нездравите модели и негативизма... Мисля, че вникваше в думите ми докато обяснявах как сега предстои нейният ум да действа субсъзнателно, като опитвах да й вдъхна доверие в самата нея, като изисквах от нея концентрация, мобилизация на силите й, защото в предстоящия сеанс вероятно щяха да излязат някои болезнени факти (по правило винаги излизаха!), изискващи способност за трезв самоанализ и самопознание...
Долавях как патерналистичното отношение й допадаше – жадувайки за закрила и помощ, тя изцяло ми се бе доверила, което правеше използването на махалото безпредметно – вмъкваната от мен ритмична словесна конструкция “Ти блажено се отпускаш, ти почти заспиваш” вече бе дала резултат... Ето фрагменти от сеанса:
- С какво по-точно ти допадаше Майя?
- Ами... тя беше беззащитна, уязвима, откакто разбра, че е осиновена... Но беше практична и... ме обичаше. Истински ме обичаше... Имахме нужда една от друга, беше ни добре заедно.
- Ти обичаше ли я?
- О, да! Особено, след като... Тя излъчваше нещо, което... Подчиняваше ме с... нещо хубаво... Беше... умна, по-умна от мен... С нея се чувствах... пълноценна..., животът ми имаше... смисъл...
- Допадаха ли ти задълженията в Студиото на Орлов мост?
- Да, беше приятно, имах го за игра..., опитвах да влагам артистизъм..., забавлявах се... И тя се забавляваше! Какво по-хубаво от това хем да се забавляваш, хем да ти плащат?
- Защо тогава напусна?
- Не знам, в един момент просто почувствах, че трябва да се махна... По същия начин така изведнъж разбрах, че трябва да напусна апартамента й...
- И парите не стигнаха за дизайнерска къща “Май и Юли”?
На това място Юлианината усмивка помръкна и тя подсмъркна. Изглеждаше някак попарена.
- Да. Не стигнаха. Бяхме открили наша сметка в една банка и там ни ги превеждаха, но...
- Но Майя тайно теглеше, за да ги внася в друга на свое име?
Юлиана започна да се запъхтява.
- Не! Тя не беше подлец! Тя... ме обичаше... Но просто се е наложило…
- Кое го е наложило?
- Боже! Нима си е въобразявала, че...
- Че какво?
- Че... че може по този начин да я открие!
- Кого да открие?
Юлиана направи кисела гримаса.
- Теглела е... тайно е теглела от нашите пари... нашите общи пари, за да... играе...
- Комар?
- О, боже! Чувствах го към края, чувствах го! Но тя... тя ми даваше... екстази и... предпочитах да не... отварям очи! Знаех си, че е нещо лошо, знаех!
- Ти беше ли се друсала преди това?
- Не. Но беше особено... Забравяш за всичко и... О, не! Не, Майя, не! О, боже, та тя...
Дишането на Юлиана се учести, тя цяла се зачерви.
- О! О! Та тя... какво прави с мен!... Не-е!..
Юлиана качи крака на канапето и като се сви на топка, взе видимо да възпроизвежда половия акт с Майя, в ритъм повтаряше: “Лошо момиче, лошо момиче!” На финала изненада и мен. Не вярвах, че от това изпосталяло тяло може да се изтръгне толкоз мощен глас: “Ох, мразя те-е-е-е! Не искам да те виждам, Майя, никога, никога!”. С обратна градация почти до шепот не спря да повтаря това “никога”. Прекъснах я:
- От тогава ли напуснахте Студиото?
- Да. Всъщност аз напуснах и престанах да й се обаждам.
- От тогава ли скъса с нея?
- Не. Майя ме намери и... Каза ми, че и тя е напуснала... Помоли ме за прошка... Било я страх сама... в къщи... Плачеше, молеше ме да с пренеса у тях... За кратко, докато се съвземе... Аз отказвах и тя падна на колене, изплака: Моля те, миличка, не ме наказвай така, моля те!... Каза, че ако не отида, ще... пререже вените си...
- И ти отиде?
- Да.
- За колко дни?
- За месец-два… Не, не, много повече, не знам...
- И бяхте все заедно?
- Почти. Тя... пак почна като сервитьорка...
- Ти съвсем ли не с прибираше в къщи?
- Прибирах се, колкото да... Вземах по някой лев, дрехи... Взех си плюшеното мече. Беше ни хубаво сами...
- Вашите не те ли търсеха?
- Татко звъня веднъж-дваж... И Марта. Знаеха, че готвим матура... Но не четяхме. Чаках я да си дойде от работа и приказвахме... често до сутринта... Понякога козехме за отпускане. Носеше от някъде трева. Да се похилим. Инак беше все тъжна, особено като си спомняше за онуй анонимно писмо, в което й съобщаваха, че е осиновена... Била шокирана, после дошъл вторият шок от реакцията на родителите й... И третият, когато се разчуло в училище (баща й раздрънкал), чувствала как съучениците я гледали като прокажена... Питала се какво ли още са я лъгали осиновителите й... Подигравката в очите на момчетата била най-жестока, Коко я зарязал... Нямала опора нито в себе си, нито в родителите си, най-малко в момчетата... Мислела, че никога няма да е пак като другите, белег, който и сега носела... Единствена аз съм била опората й... крехка, но истинска... Аз пък й казвах, че съм като забравен чадър на спирката..., гледаш как автобусът се отдалечава... Разправях й за дядо и концлагера, за баба, за роднините в Аржентина... Говорехме на всякакви теми... Но тя държеше непременно да открие рождената си майка. Още докато бяхме в студиото веднъж ми подметна, че вече е по дирите й – бързала да я намери, докато не е станало късно…
- Да я намери, за да изрази презрението си?
- Не. Майя... смяташе, че майка й я е оставила не защото не я е обичала, а защото е била принудена. И разправяше действителен случай как една студентка забременява, но той не само не ще и да чуе за женитба, но и я зарязва (мислела, че е любов, а се оказал минувач), а тя иска да задържи детето. Родителите й обаче упражняват тормоз, казват й как с това дете никога няма да се ожени, ще съсипе собственото си бъдеще и на това нещастно дете. Студентката много страда, ама се огъва. Но бъдещето й въобще не става розово. Тя безкрайно съжалява, ходи по инстанции, но късно, то вече било дадено на други хора... И тя просто се пропива, към 40-е хваща цироза и умира…
- Майя била загрижена за неизвестната си биологична майка?
- Да. Тя смяташе, че когато научи за обстоятелствата, принудили майка й да се откаже от нея, ще се успокои и ще стане нормален човек. Но Майя държеше да открие майка си и за друго - за да свали угризенията от плещите й, да я увери, че дъщеря й не й се сърди... Канеше се да й обясни, че осиновителите й са свестни хора... Така и двете щели да се отърват от мъки… Майя... казваше, че децата с нормални родители никога няма да разберат какво е… Не можеше да говори за това, без да се... разстройва... Но аз я разбирах, разплакваше и мене. Често заспивахме прегърнати с неизсъхнали сълзи... По принцип спяхме гушнати, за да се топлим...
- Имала е нужда от теб.
– Тя... просто ме обичаше. Грижеше се за мен като за дете... Не ми даваше да готвя, държеше тя да... но най-често носеше от ресторанта. Понякога ме молеше да й доставя удоволствието да ме храни... точно като малко дете... Разправяше как когато била малка, осиновителката й сдъвквала храната и й давала... Питаше ще ме е гнус ли и тя да ми я сдъвква... И така ме хранеше, кикотехме се, тя ми говореше по бебешки и аз й отвръщах така…Обичаше да й говоря по бебешки, харесваше дефекта ми... В банята... тя ме къпеше... като дете… Переше бельото ми и всичко..., сама настояваше... Понякога, когато прегърнати бъбрехме до късно, сънят натежаваше в очите ни и тя шептеше - почти в просъница - че още не може да повярва, че господ й е пратил такъв ангел вкъщи... и утре в молитвата си пак ще му благодари... И моментално заспиваше. Чувствах как прегръдката й се отпуска, но от вълнение моят сън отлиташе... Друг път казваше, че каквито и проблеми да й сервира денят, само като помислела за мен, възвръщала равновесието си... И въобще... Преди да отиде на работа, като я изпращах в антрето, ме прегръщаше, много силно ме прегръщаше и... ми казваше, че без мен съществуването й нямало смисъл..., че много ме обича, че аз съм най-хубавото нещо, което й се е случвало... Не искам, казваше, тая приказка никога да свършва... И се разплакваше...
- Ти как реагираше?
- Ами... Бях... опиянена... Толкова е хубаво да те обичат! Тя... тя не знам от какво се разплакваше, но аз просто се разплаквах от щастие! Никой не ме е обичал така... При Влади беше друго, той все бързаше да ме... Той не ми говореше така...
- Умеела е добре да се изразява.
- Не бяха само думи, чувството й идеше от сърцето! Но понякога я обземаше тревога. И ме питаше или по-скоро ме молеше: Миличка, нали няма да ме изоставиш някой ден? Обещаваш ли, мила? Без теб просто ще умра, знам го!... Очите й горяха, разтърсваха ме... Майя истински ме обичаше, обичаше всичко в мен - най-много душата, характера ми – така казваше...
- Духовно привличане...
- Майя всячески ме харесваше... И аз нея. Като спяхме гушнати, винаги чувствах мириса й на хубав душ гел или сапун... Аз бях по-голямата поспалана и сутрин тя ме будеше като ме галеше по лицето... Надвесена над мен, шептеше колко съм хубава... Усещах дъха й на паста за зъби... Казваше, че очите ми са много красиви и ги целуваше... И устните ми са красиви и ги целуваше... Държеше тя да изуе нощницата ми, правеше крачка назад и наклонила глава, гледаше ме гола. Аз се изчервявах, а тя хлъцваше и казваше с изненада: Колко си хубава, Бейбифейс! Какви глезени, какви крака, какво дупе, вулва, какви гърди, каква шия! Каква кожа! Божичко! А лицето и косите! И искаше разрешение да ми се порадва... Целуваше ме по врата, по гърба, по корема... Галеше ме и тръпки ме обземаха... Беше толкова нежна, имаше такива тънки и фини пръсти!...
- Посягаше ли на теб като жена?
- Н-не. Просто се целувахме, но не сексуално, а... чисто платонически, разбираш ли? Ставаше естествено, очите ни грейваха от щастие!... После се заливахме от смях и се прегръщахме. Тя имаше пиърсинг в ляво на горната устна – едно лъскаво топче... Беше шармантна и аз целувах именно него - отгоре и отвътре, заплашвах да хапна това бонбонче... Тя влизаше в тона ми и заявяваше, че издирва душата ми... с език..., че рано или късно ще я засмуче и ще ми я отнеме, тогава щяла да стане притежател на две души и две тела, с които да прави каквото си иска... Забавлявахме се с подобни простотии..., но веднъж..., докато я чаках да се върне от ресторанта..., тя закъсняваше и аз изпих една-две водки... Гледах телевизия в леглото с плюшеното мече и неусетно дълбоко съм заспала... – тук гърдите на Юлиана отново взеха да се повдигат и спускат учестено. - И тогава!... О!... Сънувах Влади... За първи път. Прегръщаше ме, целуваше ме нежно, галеше ме... там... Обичахме се, беше тъй хубаво... Но се събудих и... О, не!... О! Това беше тя! Майя!... Онова синьото... играеше в мен, не ме оставяше, не можех да... Казах й само, че я мразя, но нямах сили да я спра... защото... о, боже!
Юлиана с нова сила заизживява случката, повтаряйки това “мразя те”, с както ми се стори, мазохистична смесица от наслада и негодувание. Изненадата дойде едва по-късно, когато тя се изправи до канапето, огледа се като сомнамбул и като грабна вазата, запокити я към вратата, където се пръсна на парчета. Сетне, свила пестници, заразмахва ръце във въздуха: „На ти, мръсницe! Не съм ти надуваема кукла да ме мушиш с тая гума! На ти, гаднярко!...”
Продължихме диалога по-късно, когато това стана възможно.
- Така ти си отиде завинаги?
- Не. Понеже я бях пребила. Лицето й се поду, посиня под очите. Защото докато я удрях, не се пазеше...
- Извикахте ли лекар?
- Тя не разреши. Каза, че ме обича с цялото си същество. Плачеше... Молеше ме за прошка, била пияна, инак е нямало да го направи... Коленичила, прегръщаше краката ми... Щом не искам, никога вече нямало да ме пипне... само да не си тръгвам... И все повтаряше: обичам те, обичам те!... Беше тъй жалка и безпомощна - не можеше да ходи на работа в тоя вид, нито да се грижи за себе си... Домъчня ми и... останах.
- Но тя не удържа на думата си?
- Не ме докосна повече! До края на живота си! О, боже! Не и в сексуален смисъл... По-нататък... понякога пак ме питаше дали я обичам. Чувствах, че имаше нужда да го чуе. И... просто само се целувахме..., но не еротично, разбираш ли, а като преди...
- Не ходехте ли на училище?
- В последния клас даскалите не пишат отсъствия, затварят си очите, заради кандидатстудентските...
- А не се ли срещахте с приятели, съученици, не излизахте ли?
- Не. Сами си бяхме достатъчни... Само дето аз продължих да ходя чат-пат в кварталната черква. Запалвах свещ и се молех...
- За какво се молеше?
- Ами... Господ да ми покаже... ако сгреша. За татко, за Майя… Да озапти Марта… С отец Йоан се знаехме отпреди, но сега взе да ме гледа... загрижено и предложи да се изповядам...
- Призна ли му всичко?
- Неочаквано и за мен самата. За Марта и дебелия, за модната агенция, за Влади... За Майя.
- И нищо не скри?
- И майчиното си мляко казах. И ми олекна. Но после отец Йоан ме гледаше като... Прекръсти се, прекръсти и мен и каза, че съм в опасност, че лукавият е на път да ме обсеби, той винаги избирал красиви като мен... Напръска ме със светена вода и заповяда незабавно да скъсам с Майя, била изчадие адово в човешки образ... И да се върна при родителите си... Накара ме да повторя, че се разкайвам, да обещая да спра наркотиците и мърсуването... Причести ме. Господ ми бил простил след изповедта... Поръча ежедневно да му се обаждам.
- И ти си отиде от Майя?
- Отидох си. Но не заради отец Йоан. Защо си отидох, защо-о?! – най-неочаквано Юлиана зарева с глас, монотонно и равно. – Ако не бях си отишла... щеше да е жива-а, щеше да я има-а, единственият човек, който ме е обича-ал!... Обещах да не я изоставям, а я изоставих...
- Защо си отиде?
- Не знам... Тя... почна да говори едни неща!... Носеше от някъде едни книги... Едва не умрях! По случайност съм жива.
- Едва не умря?
- Майя беше станала много... тъжна. Постоянно. Подхвърли, че издирването на майка й е ударило на камък… Изглеждаше отчаяна. Хващаше ръката ми и говореше, говореше... Най-често, като угасяхме лампата преди заспиване...
- Какво говореше?
- Ами... За смисъла на живота. Че хората сме неуспешен експеримент. Че никой не търси човешкото в нас... интересуват се само от... секса. Че живеем в цивилизация на тялото, духът е табу, за него се говори под сурдинка, той е нещо второразредно, излишен придатък към... ония ни работи… Веднъж тя ми прочете едно свое есе за бъдещето, където хората са устроени така, че не могат да се възбуждат сексуално, без да се обичат духовно и платонично! Не като сега – разврат под напора на феромоните… Като се вглеждахме в телата си... виждахме колко са... оядени и пълни с хормони. Виждахме коремите, задниците, бедрата си...
- Намирахте се за дебели?
- Тя почна да пие чай с лимон, сокове, а аз..., аз бях безволева, когато я нямаше, излизах, тайно купувах и ядях, тъпчех се до пръсване! После съвестта ме глождеше, пъхах пръсти в гърлото и всичко изкарвах... За по-сигурно вземах пургативи и диуретици... Съзнавах, че е права – никой не се интересуваше от нас, от духа, ние бяхме изхвърлени, непотребни! Можехме само по един начин да се възпротивим - като покажем поне на собствените си тела, че духът стои по-горе! Че можем да ги контролираме!... Като им отнемем мазнините и паласките, като турим зад решетки животното в тях... Вече не обръщах такова внимание на външния си вид, в смисъл червила, гримове, прически… Но тогава онез гадини изведнъж плъпнаха по косата ми и Майя ме острига до кожа…
- Но храната...
- Чат пат пийвахме... бульон, най-много - салата... Наливахме се с чай. Но аз се срамувах от себе си, защото... продължавах тайно да ям... и да повръщам... Два-три пъти седмично имах пристъпи на... вълчи глад. И драйфане - не допусках тялото ми да е по-дебело от нейното!... Но пазех в тайна от нея, водката ми помагаше. Майя беше по-силна, само обръщаше по чаша... Веднъж тя донесе отнякъде... нарече го ангелски прах...
- Екстази?
- Бяхме пийнали, тя каза, че е постоянно опиянена от моята чистота... И пак ме целуна... Опипа ме. Предупредих я, че ако пак си е наумила да ме... прасне, значи е едно лицемерно тяло! И направо й казах, че тоя път ще я убия. Толкоз ли съм ти противна, Бейбифейс?! – изхлипа, сълзите й потекоха, но като се успокои, въздъхна: - Винаги ще те боготворя, колкото и да не е взаимно...
- Обаче?
- Не ми посегна. А прахчето наистина бе ангелско, качихме се на ракета носител и... Шеметно!... Летяхме, беше невероятно, общувахме, бъбрехме като ненормални, не спирахме... Скачахме по облака като на... бантут... На другия ден обаче... хич не ми беше добре..., а тя донесе...
- Нова дрога?
- От ония книги. За самоубийството.
- Самоубийството?
- Да. И започна да ми чете. Пускахме щорите и четяхме заедно.
- Какви са тези книги?
- Ами... Камю в Митът за Сизиф заявява, че основният философски въпрос, на който трябва да се даде отговор, е дали животът си струва, или не, че всичко останало е второстепенно... Чете ми от Есе за самоубийството на Хюм – в него той смяташе, че по отношение на вселената възвеличаваният човешки живот е не по-важен от живота на една стрида... И Шопенхауер има есе със същото заглавие, в него той също смята, че когато се е стигнало до там, ужасите на живота да са повече от ужасите на смъртта, самоубийството е напълно логично и оправдано... А Ницше направо заявява: Проповядвам ви свободната смърт, която не припълзява като вашата злобно ухилена смърт, а идва, защото аз я искам! Сартър в Битие и нищо и той...
- И Майя ти четеше тези текстове?
- Най-интересен беше трактатът на Жан Амери за свободната смърт. Той не го нарича самоубийство, а като Ницше - свободна смърт! Според него ние живеем в една безразсъдна реалност, затова нямаме право да задържаме сред нас депресирания или меланхолика, за когото миналото е недостойно, настоящето е болезнено, а бъдещето не съществува!... Че дори е повеля да не живееш, когато достойнството и свободата го забраняват... Запомнила съм тези негови думи: Свободната смърт е избавление от един живот без достойнство, човечност и свобода. Решението за свободна смърт е свободно решение, израз на най-висша форма на свобода! Свободната смърт запазва неунизена хуманността и е присъща само на човека! И още, и още! Не мога да ти преразкажа всичко... Самият Амери избира свободната смърт две години след отпечатването на книгата му... После четохме Самоубийството на Жан Блехер, според когото самоубийството също е потвърждение на достойнството, на правото на щастие и...
- Но, Юлиана, мила, нима седяхте затворени в тъмния апартамент и четяхте такива книги? Мигар не пускахте слънцето, не потърсихте и не намерихте друга тематика? Нима ако тая мрачна страна на човека е успяла да обсеби по някакъв начин Майя, ти безропотно си се съгласявала да повлече и теб? Не сподели ли с отец Йоан?
- Вече не ходех, защото... той я нарече изчадие. Никъде в Библията няма изразена забрана на самоубийството... Осъждането е дошло по-късно от разни епископи..., защото се пречи на възпроизводството на работна ръка, на пушечно месо за войните, въобще - на тела...
- Тя склоняваше ли те... към свободната смърт?
- Веднъж се върна от ресторанта неспокойна, не знам дали имаше връзка с издирването на майка й или някой клиент я беше обидил. И ме попита дали я обичам. Когато я уверих, целува ме жадно, после някак между другото гласно си представи – дали няма да намерим истинското щастие като слеем не само устните си, но и духовните си половинки, и телата в едно неделимо цяло като в оная легенда на Овидий... За съжаление няма как, въздъхнах. Има - отговори ми, - чрез свободната смърт!... Завъртях глава, отклоних темата и пак дълго си приказвахме за други работи, но преди да заспим тя вметна, че рано или късно ще намери истинската свобода... Не разбрах дали имаше предвид свободната смърт... Една вечер Майя се разплака без какъвто и да е повод и когато поисках да я утеша, ме отблъсна и каза да я оставя на мира... Чак по-късно, когато се успокои, прегърна ме и ми се извини. Разстроила се от спомена за Кърт Кубейн, със самоубийството си той още тогава наранил душата й... Кортни Лав, тая красавица, не успяла да го задържи на белия свят...
- Някаква асоциация, препратка?...
- Не знам. После слушахме Кубейн с “Нирвана” и тя пак плака...
- Но в крайна сметка ти се отърси от всичко това и си отиде в къщи?
- Не помня как си отидох... Помня, че... един ден Майя занесе телевизора на ремонт и не го взе повече... После... почна да оставя в заложната къща пералнята..., печката..., компютъра... Остана само матрака. Пийвахме, лесно ни хващаше на празен стомах. Тогава разбрах, че са я изхвърлили от ресторанта... Един следобед донесе... две... нещо като хартийки, с големината на нокът.. Щели сме да тръгнем на пътешествие с хормона на щастието. Трябвало да ги поставим под езика и... Беше... неописуемо... Салонът беше в стил Луи ХVІ-и, всичко блестеше в злато и изумруди, жените бяха с разкошни рокли, мъжете ни се покланяха, бяхме принцеси... Звучеше арфа и клавесин, всички танцуваха странни танци, но ние с Майя се отскубнахме и се затичахме към отворените прозорци - вън слънцето грееше, растителността беше тропическа, на близкия клон бе кацнал папагалът Фили, който ни каза: “Мили мои, вече ви никнат криле, усещате ли? Не си губете времето, хайде да полетим над планини, гори, океани! Вижте света отвисоко! Елате, зная пътя към Шамбала - който веднъж е умил лицето си в онова тибетско езеро, става красив, безсмъртен и щастлив... Това е раят! Е?” Вече тръпнех в еуфория, бях лека и безплътна, щастието ме обземаше и аз размахах криле... Майя вече летеше!
- И ти размаха криле?
- Оказа се, че само аз съм... Усетих удари. По главата, по лицето... Чух Майя да пищи, да ме тегли, а аз неистово напирах към отворения прозорец...
- Халюциногенен метаамфетамин с депамин...
- Като дойдох на себе си, се учудих - нямах сили да се уплаша, че цялата съм в кръв...
- Кръв?!
- Без да иска ми беше чупила носа... После ми обясни, че има добро и лошо пътуване. Аз съм имала лошо. Малшанс, че и тя не го е имала. Сега вече сме щели да сме завинаги там - на Шамбала, двете в едно цяло. Инстинктивно ме дърпала навътре и удряла...
- Тогава ли си тръгна?
- След седмица може би, не знам... Напълно необяснимо, без да е свързано с нещо конкретно, започна да ме обзема страх. Неистов страх. Страх от всичко – от светлината, от тъмнината, от шумовете вън и вътре, от скърцането на вратата, чувах мистериозни стъпки... един увеличаващ се ужас. Напълно спрях да ям, не можех да спя, по цяла нощ напрегнато се оглеждах и ослушвах... Някой шептеше неразбираемо, долитаха приглушени смехове... демонски... Рязко се обръщах, но те изчезваха... Подлудяваха ме, взех често да пищя и Майя първо ме шамаросваше, после тикаше в ръцете ми водка и цигара с джойнт... Имах сърцебиене, бях се подула зад ушите... Не помня кога и как съм си отишла в къщи.
- И оттогава скъса с Майя?
- Първо ми позвъни, молеше ме да се върна. Казах й, че съм болна. Не вдигах телефона, щом видех, че е тя... Но дойде в къщи и стоя при мен цял следобед. Каза, че баща й завел дело за разсиновяване. И предложи двете да заминем за Италия при майка й в Тоскана – градчето Поджибонси, вече се била свързала с нея... После идвала още два пъти, но татко ме криеше. Взе да ми праща SMS-и, на които не отговарях. Докато тя изведнъж не млъкна. Изчезна. И повече не ме потърси... Сега разбирам последния й SMS - бил е прощален: Беше прекалено хубаво, за да е истина! Дали болката от пресищането е по-силна? Ужасният край е милувка пред ужаса без край! Сбогом! В следващия живот пак ще те обичам!
Юлиана отново сгърчи лице и отново дълго плака – с тих дрезгав глас...
- Когато тя изчезна, разболях се повече, не ставах... Хем исках да съм с нея, сякаш предчувствах, че... като я изоставям, я обричам... Хем... не можех..., нещо ми забраняваше... Разкъсвах се и... за пръв път осъзнах, че трябва да умра. Тогава ти дойде в къщи да махнеш топчето. Била е в опасност, в безизходица!... Отчаяно е търсела помощ, била съм единствената й надежда! Но аз не я спасих, осъдих я на смърт!...
Юлиана продължи монотонно да плаче.
- Да я спасиш от кого?
- От Шахматиста. Сега разбирам защо бе обсебена от мачове, резултати, отбори, най-противното ми нещо.
- От мачове? Какъв е тоз Шахматист?
- Ами… Съдбата я е срещнала с него във връзка с издирването на майка й… Когато получила онуй анонимно писмо за осиновяването, решила, че е от някой съсед от предградието, където израснала… И тръгнала да издирва две момчета, с които като малка играела… Помнела, че едното се казвало Жоро… Смятала с тяхна помощ за открие и авторката на писмото – някоя осведомена клюкарка, каквито има във всяка махала и така да стигне до майка си… Но момчетата били вече мъже, как да ги познае? Докато накрая решила да пробва в кварталната кръчма… Поръчала си водка и с питане няколко дни по-късно стигнала до въпросния Жоро. В махалата му викали Моргун. Уж я помнел. Била на седмото небе, а той - гамен и нехранимайко. Най-чистосърдечно му разказала болката си. Той обещал да я свърже с едни хора, които 100% щели да свършат работа. И я свързал с едно бившо ченге, Рашо… от шайката на Шахматиста… едни мръсни животни… Ох, какъв малшанс!...
- Но какъв е тоз Шахматист?
- Тандем с Моргун, Рашо бил по следите на майка й, но Майя трябвало да заработи хонорара му на частен детектив. Ако не можела да плаща кеш, да играела при Шахматиста…
- Какво да играе?
- Черно тото. Повторение на схемата на “Еврофутбол”. Но с по-високи коефициенти – изплащали по-големи печалби, защото престъпниците не внасят данъци, босът на бандата финансира играта от наркотици, ДДС и други измами, от залози върти по 300 хиляди оборот на месец!... Плащат веднага, но ако загубиш и не се издължиш на деня, лихвата е чудовищна и букмейкърите не си поплюват, знаят, че жертвата няма да се оплаче, защото също е нарушител...
- Залагала е общите ви пари, без да знаеш?
- Не е измамница, просто е била принудена, Рашо уж все бил по петите на майка й… Смятала е да възстанови разходите… Но... после го е закъсала... Последният път, след раздялата ни, заложила 50 евро, за да плати предишния дълг. Фаталните 50 евро. Толкоз ли струва животът? За 10 дни станали 5000! И нямала откъде да ги вземе...
- 5000?!
- Да. Шахматиста първо я набил... Но дългът се увеличавал... И той я накарал всичко да си каже, да го заведе в апартамента. Видял, че е празен. Изнасилил я... Изтърпяла, защото мислела, че по този начин той ще й опрости дълга... Но с удар в лицето й казал, че е букмейкър, а не бос, нито е аматьор…
- Защо не е отишла в полицията!...
- Не знам, тя просто изчезна! Сумата растяла. Шахматиста й говорел със стиснати зъби, че ако иска да остане жива, трябва да му припише апартамента, че няма друг изход! Обяснявала му, че жилището не е нейно и молела, призовавала в името на майка му... Напразно. Пак я изнасилил и за да не мисли, че се шегува, грабнал лявата й ръка, заизвивал и счупил малкия и безименния й пръст... Викал й скапана наркоманка, малоумен анорексичен скелет, трябвало да му плати и спермата, защото не му доставяла кеф...  Скот мръсен! След още няколко дни, стоварил с все сила тежката си обувка върху крака й като счупил фините костици на ходилото... Но не му стигнало – докато се гърчела от болка, грабнал здравата й ръка и бавно започнал да й чупи пръстите! Докато я осакатявал, давал садистични описания как, ако не донесе нотариалния акт, ще я превърне в “Мис грозен труп” - ще счупи капачките на коленете й, после с ютията ще я направи „индианка със страшен загар”, щял дълбоко да гримира очите й със сярна киселина и накрая бавно, глътка по глътка да излее шишето в гърлото й...
Юлиана отново се сви на топка и плака с глава между коленете. Бях търпелива.
- Вече не можела да излиза, кракът й бил подут и болял, ръцете - безформени топки... Нежните пръсти, които ме галеха!... По стълбите и докато я качвал в колата, Шахматиста бил търпелив и галантен, внимателно я прикрепял като най-близък човек, когото е повел на лекар... Излизайки с негова помощ, тя вече знаела, че я води на евтаназия, но не се съпротивлявала... Седяла в колата и кротко го гледала как рови с лопата пясъка зад бараката. После я извел и без да й продума я удушил. Не я е мъчил, горката! Майя, милата Майя!... Намерила е свободата!...
Бях оставила най-трудния въпрос за края, но изчаквах да се наплаче на воля.
- Откъде знаеш за черното тото и Шахматиста?
- Сигурно от Енли? – бе отговорът.
Когато прецених, че е време, уведомих я, че може да се събуди. Щом отвори очи, тя се сепна, изгледа ме подозрително, сетне си спомни всичко и отново горко зарида... Необходим плач, очистителен плач, празнотите около Майя бяха възстановени...
Във фоайето, преди да си тръгне, коленичи и отново жално плака. Вън Марта и Константин търпеливо чакаха в колата.
- Не отговори на въпроса ми, Ема – със зачервени очи, но видимо успокоена попита Юлиана преди да се насочи към тях. – Били ли сме в един кармичен грозд с Майя в миналия живот?
- Вече сте.
КОШМАР, (не)терапевтичен диалог

“Виждах го в кошмарите си, госпожо Док! И се случи - Елфчето похитиха! Казвах на майка й, че точно сега не бива да идват, но тя... Патка! Леден съм!”
“Божичко, Дик, кога?”
“От четири дни.”
“Божичко! Уведоми ли полицията?”
“Не, мила, ония имат уши там.”
“Искат много пари?”
„500 хиляди евро.”
„Ох, и ти какво, даде им ги, разбира се...”
“Накараха ме да отида до подлез близо до трамвайна линия, където имаше бележка да се кача на трамвая по посока телевизионната кула. Бяха вътре, усетих ги край себе си, слухтяха дали няма да телефонирам. (Следили са ме отпреди отвличането, и сега са ми сянка.) Изпълних указанието да съм на задната врата. Когато трамваят излезе откъм семинарията и влезе в гората, при ресторант “Къти Сарк” на едно дърво видях стрелка. Отворих вратата и там хвърлих сака с парите. Измислили са го, дори да дебнеше, полицията не може да тръгне по релсите...”
“Дик, пуснаха ли я?”
“Не.”
“Но... как, защо?!”
“Страх ги е, госпожо Док. От грешки. Знам ги, при всяка такава акция се друсат с кока - за сила и кураж, но коката после ги прави параноици. Като няма труп, няма престъпление и... понякога не пускат жертвата си. Дано не са забравили с кого си имат работа.”
“Господи, Дик, и сега какво ще правиш?”
“Вече съм пуснал съгледвачи по терлици, имам хипотеза. Дете е, бедна им е фантазията, ако й направят нещо! В бразилските джунгли, вдън света ще ги намеря!...”

ХV. Относно СМЪРТТА НЕ ЧУКА НА ВРАТАТА САМА

Сънува ли нещо, как се събуди в туй съдбовно утро, мили ми Дичо? Имаше ли предчувствие докато, свирукайки (този път с изкуствена приповдигнатост), се бръснеше пред огледалото? Уви, след огъня, наречен Елфрида (с каква обич й викаше Елфче!), огън, който бе изместил всичко в съзнанието ти, навярно нищо не ти е нашепвало да махнеш с ръка, да оставиш в гаража фаталния джип, да си останеш вкъщи... Може би без пожара Елфрида този ден би загърбил ловеца (или спортиста) в теб и би отсъствал от страшната София, за да отидеш на Витоша, Боровец или Банско? И вместо денят ти да свърши така, би забелязал росата на горската поляна, би забелязал величието на мурите, би доловил иглолистния мирис?
А може би нямаше да се случи, ако една сутрин не бе осъзнал, че трябва да прегърнеш Елфчето, че непременно трябва да чуеш невинните й истории! Сякаш пословичният ти работохолизъм за пръв път ти бе изневерил и ти почувства, че именно тази невинност би тe заредила с енергия? Или пък видя жаме ву спрелия на светофара джип с човека, отпуснал глава на волана? Туй ли видение извика като за сбогом най-любимото същество?
Бог знае, може би всичко това заедно... Инак би дал стоманен (както умееш), а не уклончив отказ на Стама да доведе Елфчето...
Ако психическата хигиена (изразът е твой) не изискваше строг контрол върху съзнанието, къде би открил екзистенциалния си източник на равновесие? Отдавна съм разбрала, че трудно се вместваш в щампи, мили ми Дик. За разлика от повечето ти бизнеспартньори, играеш брехтовски с “финикийските знаци” – с усмивка и крачка встрани... И съм убедена, че не количеството им носеше здравия ти сън. Ала и презрението към тях липсваше, хазартното ти отношение към немалка част от сделките, което мислено те разграничаваше от мутрите и белите якички, не беше ли вид суета, наторяваща почвата на артистизма ти? Поправи ме, ако греша. Без туй изкуство ти не би бил същия, би имал анималистичен псевдоним. Ти, за разлика от мнозината, не допусна финикийското божество, подчинило света, да те промени из корен, покланяше му се ритуално, но си остана атеист... Нелепо би било да те слагам до парвенютата, някои от които извъртяха не само битието си, но и фасоните си, дори приеха маниерите на Дон Вито Корлеоне от филмовата версия на “Кръстникът” – както се казва, да се смееш ли, да плачеш ли!... Да биха знаели за необичайно щедрата ти благотворителност за лечение на деца, въпросните господа биха решили, че “се правиш на интересен”, защото и те даряват, но не като теб целогодишно и анонимно, а по Коледа и пред камерите. (По тоя повод веднъж бе казал, че дават рушвет на Господ...)
Чудя се дали твоят източник на адреналин не бе двойствеността - наркотик, даващ ти усещането, че си жив? Ти отказа да се качиш на Кораба, отказа да признаеш, че колкото и да си силен, все пак имаш нужда от помощ. Щяхме да потърсим източника на пристрастяването ти към хазарта, пристрастяване не по-малко натрапчиво от това на наркоманите, фактът че си се записал сред професионалистите в Асоциацията по спортен покер още нищо не значи. Като всичко в нашето общество, „лекуваме” симптомите, а не причините – преследват се дребните риби, дилърите и мулетата (с присъщия ти хумор би предложил да забранят въжетата като причина самоубийците да се бесят, нали?). Зная, че би се изненадал от това, което ще кажа, защото не го осъзнаваше - не алчността те бе направила зависим от покера, а непреодоляната зависимост към покойната ти майка. Всяко дете първоначално е зависимо от майка си, ала, естествено, по-късно се сепарира, което е здравословно. Изгонването й от баща ти, вторият й брак и ранната й смърт не ти позволиха да се отделиш от нея, още повече, че бе оставен за отглеждане на баба си – т. е. липсваше и бащата, който да казва „не”… И ти изгради с хазарта отношения като с човек, ставайки зависим от получавания адреналин като заместител на липсващото в зората на живота ти удовлетворение. Което е признак на незрялост, ала ти не си виновен за осакатеното си детство. От практиката си знам - адреналинът от покера държи с часове, а не броени минути като при бънджи скоковете, зависимият е несвободен и е парадоксално, че той търси свободата именно в зависимостта... Може би затова хазартно зависимите в България (по официално данни над 11 хиляди) почти не прибягват до терапия, а предпочитат задоволяването на носения импулс…
И драмата с Елфчето се дължи на голям неизплатен хазартен дълг, така ли е? Няма да отговориш…
От уважение към теб не бих спестила обръщането на монетата:
Не се надявай да е останало незабелязано доволството ти от властта на капитала, позволяваща да мачкаш човешки съдби, доволството (преминало в досада) да четеш в очите на слабите страх, сервилност, подчинение, самоунижение, очакване “да намажат” покрай теб (особено роднини от девето коляно – „навляци”, които незнайно защо смятаха, че си длъжен да ги кредитираш безвъзмездно, да ги назначаваш)... Артистизмът ти периодично мутираше в пристъпи на празнота (хазартът, алкохолните оргии с проститутки имаха частичен успех). И понеже едно от задължителните правила на етикета в твоите среди е коравосърдечността, Русата Хилда понякога те измъчваше, но само в съня ти, нали? Тук ти постъпи като ненавистния ти баща, изравни се с парвенюта - щом осъзна промяната в собствения си мащаб, застаряващата съпруга стана излишна, като с това фатално отключи старото й заболяване. Опиянен от усещането за лесни победи, плати дан на суетата, защото част от възхищението към ослепителната Стама прилепваше и към теб... Смяташе, че циничният ти на моменти речник е огледало на същността ти такава, каквато трябва да бъде, грубостта бе един от способите да изтласкаш гимназиста от себе си. Ти не обичаше този гимназист, смяташе, че ти пречи и в бизнеса, и в личен план. Тананикайки оня рефрен – „Бъди какъвто си!”, ти държеше на всяка цена да убедиш себе си, че гимназистът – това не си ти, че твоята същност е тази на пълководеца, че атавизмът на гимназиста пречи на мисията ти и трябва да бъде смазан… И до голяма степен успя. Но, слава Богу, не съвсем - гимназистът бе мимикрирал, свил се бе в миниатюрен ембрион, преструвайки се на мъртъв, за да го оставиш на мира. Но все още бе жив. Безпогрешно познавам, може би по-добре от самия теб, едно негово завоалирано проявление, което ти не осъзнаваше - в отношението ти към жените таеше скрита болка – болката, че нито една жена не те е обичала - не харесват дебелия Дик, но обожествяват дебелия му портфейл! Ако не си го формулирал, било е, за да щадиш егото си, но сега вече знаеш, че е истина! Затова провокираше Марта с вицове за блондинки, затова бе нащрек в очакване рано или късно да предяви към теб материална изгода. И когато последния път у вас ти чу от устата й това, което не се бе надявал да чуеш - че те обича, отказа да повярваш и за да се предпазиш от нараняване, отново прибягна до традиционната ти противоотрова – серумът на скептицизма, омаловажаването и цинизма… А как би искал да е истина! Истина беше, мили ми Дичо, тя обичаше теб, не парите ти! Ала Съдбата е имала други планове за двама ви, затова Марта бе объркана, а ти се съмняваше…
Очаквал ли си, мили ми Дичо, когато навремето прие да работиш за тайните служби, че животът ти генерално се обръща? Не, разбира се, за теб това на първо място бе камък в блатото, мехлем за авантюристичния ти дух и едва тогава – властовите и материални привилегии, нали? Маршала бе умен човек и ти, колкото и да не бе му простил за детството си, му се довери, защото бе свързан и имаше влияние в политическия елит на социализма, имаше потенциал. Духът на предприемача в теб изглежда винаги е бил жив и ти усети открехнатата врата. Не се отказа от версията за твоето първоначално натрупване на капитала – не чрез прословутата ябълка, а чрез продажбата на старата семейната кола, с парите, от която си платил своя стартов дял. Обичаше да повтаряш: “Нямахме пари, но имахме идеи, които правят пари”. Никой не оспорва качествата ти – инициативност, работохолизъм, физическа и психическа издръжливост, организационен талант, но и умение да се харесваш: винаги усмихнат, остроумен, услужващ безкористно, с което спечели силните на деня. Протекцията на Маршала бе само стартова, защото допускът до този кръг не бяха постовете, а предаността и моженето. Шанс да се докажеш ти предостави Комитета за наука и технически прогрес и онуй секретно решение от 1984 г. на Комисията по научно-техническа политика “за ускорено внедряване на авангардни технологии”, дала две години по-късно зелена улица чрез тайните служби на тайните фирми в чужбина – сътрудничество със западния бизнес, съвместни фирми в Германия, Великобритания, холдинги в Австрия, Швейцария... Така голяма част на държавните кредити, теглени от частни чужди банки – средно по 2,6 млрд долара годишно от 1984 до 1988 (общо 11 млрд), потънаха в техните сметки... Ти енергично се зае да умножиш полученото – организира закупуването на стари подводници от “Совморфлот”, наряза ги и ги продаде в Турция – добро начало на контакти с турски, гръцки и малтийски бизнесмени, предоставящи така необходимите ти оборотни средства и гаранция за нов 5 милионен доларов кредит. Тогава се заговори за Доцента. Премести централата на основаната от теб “Фючъргруп ООД” в Цуг, Швейцария (на Запад трудно откриваха акредитиви във второстепенни банки). Последва учредяване клонове в САЩ и Германия, две тамошни фамилии ти оказаха силна финансова подкрепа... Благодарение на теб “Фючъргруп ООД” се превърна в корпорация за инвестиции и финанси, работеща с информация от тайните служби, с българи с американско гражданство (някои свързани с ЦРУ), с лидерите на българската емиграция... И тук Доцента, име, което от ден на ден се обгръщаше с ореол, заклетият индивидуалист, се вслуша в здравия си разум и навярно в интуицията си - направи своя избор в посока обратна на соло играта: включи холдинга в по-едра структура под крилото на играча от световна класа, Премиера, оглавявайки неговия мозъчен тръст за информация и анализи.
Защо го направи, Дичо?
Според мен по няколко причини. Вероятно една от тях е немислимото за солов играч осъществяване на отколешния ти стратегически план – създаване на мощен политически център, направляван в сянка от тесен кръг посветени. Ти стана Голям, ти стана Доцента с главна буква именно с реализирането на този план! Мащабите станаха други, резултатите – също. Това бе главното. (Днес жената на един министър прави бизнес с пет твои фирми, внасящи акцизни стоки, а един зам.-министър отговаря за митниците и Главна данъчна дирекция! С вашите черни каси политиците печелят избори, хранят любовници и роднини.) Но имаше и нещо друго, струва ми се, нещо второстепенно, но важно за теб: новото статукво разпределяше отговорността по-равномерно – не че я намаляваше, но я правеше по-поносима и не тотално обсебваща. Позволяваше ти и личен живот!
Ала дали няма и трета причина, мили ми Дичо? Дали, отстъпвайки лидерската позиция, ти не изпрати негласно послание към ъндърграунд средите, че не ламтиш, че доброволно отстъпваш част от завоюваното (отказ от бизнеса на хазарта, безмитната търговия с петрол и банковото дело), намеквайки им да свалят прицела си от теб, защото отлично знаеше, че всяка твоя мимика биваше следена под лупа в очакване да сгрешиш, за да бъдеш елиминиран? Дали в душата ти не се прокрадна и страх, че вече си неудобен и за политиците, които станаха силни чрез теб – заради колосалната информация, притежавана от теб? Крачка назад, две напред - отстъплението те понижи в помощник-капитан, ала на един от най-мощните кораби в големия сив океан (с различен курс от този на нашия Кораб)...
Мълчиш, не ме апострофираш.
И така ти се сви в по-тясната ниша - цигарената контрабанда. Която ниша, всички знаеха, бе предпочитана (стока с високи акцизи, обороти и цени, но с малък обем), инак не би била първата работа на всяко ново правителство да сложи ръка на контрабандните канали, по които текат милиони, захранващи столици като Москва и Лондон. Без покровителството на тайните служби, с които ти поддържаше отлични взаимоотношения, и един мастербокс не би минал границата… „Супергингс”, Марлборо”, „555”, „Давидоф”, “Примоекстра”, и ЕVE и „Карелия” от сегмента „Слимс” – контрабандните марки, произвеждани в Близкия и Далечния Изток, минаваха нашата граница, стигаха Черна Гора, Македония и Албания, за да се отправят към Западна Европа и Русия. В дейността освен митниците бяха замесени и държавни структури от Великобритания, Белгия и, разбира се, Балканите. Та само от тази скромна ниша годишните загуби за хазната (и съответно печалбите, разпределени между политици и вас, босовете) бе около 400 млн. евро (загубите за европейските страни по официални данни възлизат на 5 млрд. британски паунда годишно!) Лелеяният Запад също е създал хранителна среда за грандиозни машинации. Кой би повярвал, че цигарените производители мастодонти имат изгода от контрабандата (включително и САЩ – демокрацията еталон, където се реализират 50 млрд. долара годишно от папироси на черно)? Кое правителство би сложило кръст на бизнес, носещ милиардни печалби? И на помощ се притичват двойните стандарти – там дейността официално се преследва, но мръсната работа е насочена в страни с умишлено поддържани неефективни съдебни системи като нашата (Швейцарското правосъдие не преследва цигарената контрабанда, ако е извършена в други страни, а банковата тайна благоприятства изпирането! Неслучайно Премиера си купи швейцарско гражданство.)…
Зная, мили ми Дичо – неспокойният ти дух е отколе подвластен на максимата, че постигнатата цел губи значението си. Ти успя да се докажеш – първо пред себе си и сетне пред останалите – Доцента сееше респект, след което като че ли усърдието ти в една видима само за теб степен отслабна. Не зная дали не греша, но си мисля, че ако съществуваше реална възможност да се оттеглиш, би го направил, би се задоволил само с официалния си бизнес на строителен предприемач... Ала както отлично знаеше, историята не ползва условното наклонение и ти не изгуби и миг за безсмислени хипотези в ущърб с желязното правило - движението е еднопосочно (излизането от играта, по вашия жаргон, бе възможно единствено в “дървен балтон”, нали?). Всъщност не съм съвсем сигурна дали наистина би се възползвал от една реална възможност да излезеш от тези среди и то в изискан, а не в дървен балтон, дали спорадичните ти пориви за промяна не са израз на твоя вроден артистизъм и суета. Защото освен завиден стандарт, вашата прослойка ползваше и нематериални екстри: героизацията, която и до днес неотклонно следва българския преход – една почти холивудска слава! Културата на мутрата, образът на шармантния мачо, наричан от пресата уж с ирония “добре облечен бизнесмен”, ви създаде ореол. Години наред медиите не се умориха да го възпяват и описват на цели страници, литературата – също. И понеже е в духа на националната ни традиция хайдутинът да е с аурата на закрилник, вие се радвахте на симпатии, превърнахте се в модел за подражание на няколко поколения! Ала срастването на капитала с властта (наричано от мнозина мафия), корумпирането на следствието и правосъдието, страхът на медиите, двойните стандарти неусетно родиха съвременния морален дебил – гласоподавателят, нямащ базисна схема за доброто и злото, безсилен за ориентация в основните посоки на моралната вселена. Криминализирането на авторитетите в крайна сметка даде тласък на тоталната криминализация на обществото ни. И ние очакваме учителят да имат авторитет – бедни Македонски, защо не умря при Гредетин... Резултатът - умело дезориентираният човек често проектира омерзението и неудовлетворението от себе си върху политиците като идеална изкупителна жертва, а политиците, чиито конци вие дърпате, от своя страна успешно следват директивите на вашата стратегия: сриването на образованието, постигане на обществена апатия, налагане на новата религия с върховен бог Евродолар. Бедни Македонски, не цялата власт е в ръцете на мафията, ти, бидейки на отсрещната страна на барикадата, също притежаваш ресурси! Интелигентното и мъдро решение е да сложиш ред първо в себе си, инак няма как да възникне желаният обществен модел на цивилизовано и хуманно себеуправление! Трудно е, защото все друг ни е водил: Истанбул, Москва! Днес разчитаме на Вашингтон и Брюксел. Прозрението и призивът на Дякона - първият в класацията за великите българи, тъне в пренебрежителна забрава... Но имам надежда! В по-ново време вторият в тая подредба разсейва мъглата и все повече люде проглеждат!...
Прости за лирическото отклонение, мили ми Дичо!
Така или иначе ти продължи.
Всъщност мислил ли си дали зад суетата от пословичната в средите ти страст към музиката не се крие един гениален трик за физическо оцеляване? (За психическото гарантирам!) Не че не бе меломан - ти коленичеше пред тотема с името джаз! (Инак надали би бил път до Нови Сад за фестивала ЕХIT при фурора “Теодоси Спасов – Влатко Стефановски”? До Лондон да видиш Елфчето, но и за медитация с Ибряма! Впрочем отдавна вече не се налагаше изрично да пътуваш, nu jazz и klassic легенди като Раул Паз, Натали Уилямс, Томаш Станко, Ал Ди Меола, Били Кобъм, Мишел Льогран, вече идваха “на крака” и ти не пропускаше...) За теб джаз тотемът бе като нова и различна ниша, която от една страна “зареждаше акумулатора”, а от друга – като че ли пращаше посланието, че допускаш и други пръсти в кацата с мед! Може би съм лаик, може би деформирам професионално твоя пейзаж, изкривявайки специфичната ви логика на разсъждение и действие? Ала това ми нашепва показността в приятелството ти с оня международно известен рок кмет, с шефа на „София мюзик ентърпрайсиз”, с организаторите на „Аполония” и джаз феста в Банско и Пловдив, чиито прояви спонсорираше... Нашепва го и всеядността ти към жанровете. Може би джазът бе “тесен за твойта душа”, инак би ли пиянствал на морския бряг за Джулая с новите хипари в очакване на изрева, би ли пял на живо заедно с Джон Лоутън? Би ли куфял с гостуващите “страшилища” от “Сепултура”, би ли “забивал” заедно с легендите от “Блек сабат” и “Моторхед” с Рони Джеймс Дио? Би ли слушал фадо с мълчаливо преклонение пред Мариса? И най-сетне би ли участвал в онуй зверско меле между пънкари и скинари пред вратите на зала “Универсиада” за концерта на пънк бандата “Експлойтед”? Едва не счупиха главата ти (“значката” те отърва от ареста), но цицината комай свали напрежението и избистри мътилката в съзнанието ти...
Следвайки указанията на дисциплинираната си психика, насърчаваща ролите ти на джаз и метълфен, на безобиден хулиган, рокер и бохем, ти бе доволен. Ала понеже освен ония второстепенни роли с различни имена, ти нито за миг не забрави главната – на Доцента, първо подсъзнателно, а сетне съвсем отчетливо си даде сметка за променящите се напоследък обстоятелства. И предвиди, че новото швейцарско гражданство на Премиера едва ли ще остане без последствия. Последствия в бизнеса, последствия в частност лично за теб. Не би бил Доцента, ако не предвидеше промяната на движението на финансовите потоци – дърпайки конците от Швейцария, Премиера не можеше да предотврати (а вероятно и не желаеше), намаляването дебита на тези потоци тук. Което не влизаше в сметките на ползващите хранилката добре облечени родни бизнесмени и политици.
Доцента предвиди съответната реакция, защото швейцарското гражданство на Премиера тикна в ръцете ти, искаш или не, първата цигулка в националния контрабанден оркестър. И ти се обезпокои. Не от натиска, а от липсата му.
Развоят на събитията показа, че не си се излъгал, мили ми Дичо. През август в Атина бе застрелян швейцарецът Саверино Бенвенуто, близък съратник на Премиера. По-късно пак в Гърция бе хванат самия Премиер и той получи 19 месеца затвор! Според местните закони, обаче, имаше право, от което той незабавно се възползва – да се откупи срещу 1360 долара! Почваше разместване и преструктуриране на пластовете.
Показният разстрел на Премиера през октомври до един лондонски магазин пусна духа от бутилката, за да последва единайсет дни по-късно и похищението на Елфрида.
Докато те измъкваха от джипа и те полагаха върху носилката, ти пусна доза от своя чер хумор, но трудно артикулираше и шегата ти останаха неразбрана от екипа на Бърза помощ…
Веднъж ми се похвали, мили Дичо, със запознанството си с легендарния Глен Хюз, сподели изненадата си от думите му, че за него най-щастливият миг бил, когато открил Бог и в следствие на това отказал наркотиците и алкохола. Ти откри ли Бог, мили ми Дичо?
Май не ти стигна времето. Не беше нужно да си вярващ, а поне да забележиш Радичковите думи: „И да няма Бог, живей тъй, сякаш има!” Маже би ако бе разменил ролите на гимназиста и пълководеца в себе си, може би ако беше стъпил на палубата на нашия Кораб, горчивата чаша щеше да те отмине? Може би. Зная какво ще кажеш – историята не се занимава с това, което е могло да се случи…
Не дойде ред да ти разкажа за екипажа на Кораба, както ме бе помолил, но ти ме слушаш и отгоре, нали?
Преди да се качат на Кораба, посетителите очевидно вече са осъзнали, че човекът не е диагноза, нито е съвкупност от органи, които, кой знае защо, изведнъж се „повреждат”. Осъзнали са, че човекът е биоенергийна система, част от енергията на Вселената, че телесната и психичната болест се явяват в резултат от бариери пред тази енергия. Най-често човек е болен, защото е нещастен, макар и да не го осъзнава, оттук идва дисбалансът. Но в подсъзнанието ни здраво стои холограмата на здравия човек, която холограма трябва да се активира, да се събуди вродената ни самоизцелителна способност. Това може да стане с помощта на лекаря, но в никакъв случай при пасивност от болния, защото няма нелечими болести, но има нелечими хора и ако не желаем активно да съдействаме на изцелителия процес, болестта, уви, ще се окаже по-силна.
Доведени на палубата от своето безпокойство, чрез сеансите на музикалната психодрама те се надяват тук да получат прояснение, защото терапевтичният театър не е съд, помощните Аз-ове не са съдебни заседатели и аз не съм съдия. Корабът не е и болница, където посетителите да бъдат лекувани от опитни професионалисти. С времето се уверяват, че различните им превъплъщения тук благодарение на вярата в безкрайната креативност на Космоса, един ден може да станат реалност – както Гьотевият Фауст в края на живота си възкликва: „Аз вече изживявам това, което ще се случи в един далечен ден!...” Тук посетителите участват в своеобразен танц със страха и гордостта, с човешките си страсти. До превъплъщаването им в искрица от Христовата страст, което за не един от тях се оказва пролог към танца на панкосмическия ритъм и духовното учение. За да се роди копнежът към далечното плаване със съзнанието, че без тягата на белите платна едва ли е възможно свалянето на наслоените от внушения и дългове маски, едва ли е възможно завръщането към terra incognita на заложения от Създателя ни самороден Аз… Времето за далечно плаване, разбира се, е различно за всеки пасажер, а някои отказват да си повярват и остават на брега, с фаталистичното примирение на обречените приемат горчилката на съдбата (подслаждат я с илюзорности) - те не подозират колко пъти още ще срещат черните платна и колко пъти ще потъват в мъката на митичтия Егей – пъпки на цветя, чийто цъфтеж предстои. Някога.
Единната сплав от интервюта, психодраматични сеанси и анализи имат различна продължителност и интензитет – терапията на Кораба обикновено трае между шест месеца и година и половина. В сегашния състав на групата, както обикновено, едни проявяват по-голяма вяра и воля за промяна, на други търпеливо трябва да се помага в преодоляване на вътрешните им бариери. Наистина са неповторими: А. - претърпял бъбречна операция и изпитващ страх от бъдеща болка декан на Х. факултет. На него, проснат върху маса, бе извършена музикална „хирургическа” операция, болката бе извадена, а сетне бе проведен и словесен двубой между персонифицирания образ на болката чрез помощен Аз и помощен Аз, играещ него – сам не смееше да я погледне в очите! В последна сметка той се успокои. Б. – съпруга на загинал в катастрофа, потресена от трагедията и нищожната присъда на виновния шофьор убиец. Чрез психодраматичен съдебен процес, изигравайки накрая и ролята на виновния шофьор (техниката „Дублиране”), смекчи омразата си към него и по-късно откри окултните закони. В. – в резултат на срутен при ремонт покрив на цех, психически разстроен инженер, страдащ от угризения до степен хомицидност за това, че е оцелял, а двамата му братя загинали. Чрез техниката „Огледало” специално обучен помощен Аз изигра с измисленото име Румен инженера в церемония по награждаването му (инженерът наистина бе спасил от сигурна смърт четирима души) като тържествено бяха огласени заслугите му, сред аплодисменти получи орден и горещите благодарности от спасените и техните роднини (помощни Аз-ове), „Вие сте герой!” – прегръщаха го те със сълзи на очи. И най-неочаквано инженерът се изправи сред публиката и извика: „Не беше Румен! Аз ги спасих!” Което бе решителната стъпка в преодоляването на разстройството му Г. – съпруга на бизнесмен, оградена от лукс, самота и неудовлетворение (страдаща от проблеми с алкохола, боледуваща от рак с неясна прогноза); Когато се обезсърчих, че Г. не се повлиява положително от сеансите, тя откри и затанцува панкосмическия ритъм, един ден заяви, че е открила Бог, почна да надделява над алкохола, по-късно ракът й тръгна към ремисия. Д. – студентка, дошла в София от затънтено градче и изпитваща стрес от напрегнатото темпо, отчуждението и липсата на човешка топлина в столицата. Подпомогната от техниката „Необикновен магазин”, където се разменя хармония и щастие срещу тревога, страх и агресия – след тежко „пазарене” с продавача помощен Аз, Д. откри и положителното в столичния начин на живот, виждайки се тук реализирана професионално, и слагайки го на везните до тихия провинциален бит, ги видя уравновесени. Е. – плах младеж, подценяван от родителите си, даващи приоритети на брат му. Е. до известна степен преодоля бариерите си, насърчен от сцената „Затворен музикален кръг”: бидейки център на този недружелюбен кръг от посетители, той трябваше не само да открои звука на своя инструмент над техните, но и да излезе телом, макар с цената на физически усилия, амбициран от провокативни възгласи като: „Не можеш излезе и няма да постигнеш успехите на брат си, не!”. Ж. – госпожица, страдаща от невъзможността да направи избор между житейската си перспектива със състоятелен, но скучен мъж и плашеща с безпаричието свобода. Ж., добронамерено наречена „жената с куфара”, дълго оставаше раздвоена, едва след ролята й на обвиняем в съдебен процес, предлагащ й избор между присъдите „внезапна промяна” и „вечен живот в ада на двойствеността”, обяви решителността си да грабне инициативата в отношенията им за „издухване на праха” с уговорката, че ако не успее, ще прегърне свободата… (От тази група деканът, инженерът и „жената с куфара” не проявиха интерес към панкосмическия ритъм, но според автора на ритъма, „слънцето не влиза с`амо от един прозорец”. Важно е прозорците да са отворени.)
Мисля си, уважаеми господин Дик, че черното ти чувство за хумор и тоталното отрицание при теб бяха по-скоро маска, че ти би вникнал и приел с разбиране случилото се със семейство Тихомирови след твоето заминаване. Ала и да би се присмял, сега, когато вече си в по-добрия свят, гледайки ги отгоре, неминуемо с удивление ще се дивиш на своето доскорошно невежество – случва се на мнозина. Именно невежеството е един от корените на човешките страдания. Да, не са малко тези, които скептично биха се усмихнали на тяхната развръзка, ала не по-малко са и хората, чието духовно зрение е пробудено и макар да не се афишират, биха разбрали за какво иде реч.

СЪБОЛЕЗНОВАНИЯ, (не)терапевтичен диалог

“Как мина погребението? Изказа ли съболезнования на Стама? Коя от вас беше по-безутешна?”
“Моля те, Косе, моля те! Не започвай!”
“Или стоя на почетна дистанция зад някое дърво с тъмни очила, за да скриеш скръбно лице и зачервени от плач очи?”
“Нима можеш да мразиш един покойник?! Знаеш, че вече го бях оставила! Че и вътрешно бях скъсала с него!”
“Но отиде!”
“На следващия ден. Да оставя цвете.”
“Да не ти е оставил фризьорски салон? Класика в жанра!”
“Нищо не ми е оставял, а и не бих взела!”
“Оставил е - сърцето ти разбито.”
“Грешиш, Косе. Просто имах усещането, че това цвете е точката на всичко случило се. Че без него краят би бил отворен. Можех и да те излъжа, но защо?”
“Една лъжа повече – защо не, наистина. Нямам право да ти държа сметка. Така или иначе с Юлиана заминаваме за Аржентина. Вече е съгласна.”
“И аз нямам право, въпреки че пак те моля – не заминавайте! Заради нея, заради теб... Няма да ви е добре там, познавам ви!”
”Колко пъти ти казах - ще преподавам рисуване, как да не ми е добре? Чичо пише, че цивилизацията не е покварила хората там!... А от заминаването най-много има нужда Юлиана! Да се откъсне от... тъмните нишки, които още я теглят назад! Не се ли радваш, че вече се храни и не е така слаба? Че е на път да оздравее?”
“Радвам се зад стъклото. Заключили сте ме, мога само да гледам – как се връщате към живота, възбудата от приготовленията ви за заминаването... Знам, че там по-бързо ще се откъснете от мен. Тя ще се омъжи, детето й няма да е с българско име. И няма да познава баба си зад океана, няма да отнесете и снимки, камо ли да му разказвате... Ти по-лесно от Юлиана ще ме забравиш… и всичко, което ти причиних! Ще си намериш някоя непокварена жена, която за разлика от мен...”
“Може би. Гледах новините - що народ след катафалката!”
“Да. Много хора го обичаха, но и много го мразеха. Някои по’ биха се радвали да умре разкъсан от взрив, но не било писано... Мисля дали все пак не го грозеше именно това? Фактически нищо не знаем за него, нищо! Все ми се струва, че краят му е бил предопределен…”
“Защо не са пуснали дъщеричката му като е дал парите?”
“Неуредени бизнес отношения, нещо свързано с хазарта... Накрая му изпратили клип: как напръскват със спрей малкото пръстче на детето, вероятно обезболяващо, как мятат кърпа на лицето му да не гледа и го отрязват с овощарска ножица. Изпратили му го в колет.”
„Изверги! Той ли ти разправи подробностите?”
“По телефона. Дишаше тежко, не беше на себе си, беше като в изстъпление и повтаряше: “Мен що не хванаха, мен да кълцат, не Елфчето, не Елфчето! Мойто ангелче, ангелчето ми! Ще ги унищожа, ще ги унищожа, ще ги разкъсам!” Не знаеше какво говори.”
“Дочака ли да види детето?”
“Да, но било онемяло и изглежда не е могъл да преживее гледката с пръстчето. Инсултът го покосил на следния ден.”
„Чувал съм за подобни случаи - понякога с години не възвръщат говора си. След силна психотравма… Но имат пари, дано го излекуват – дете е още!”
“ Дано наистина - душичка невинна!”
“Семейна карма, може би?”
“Бог знае! Дочитам една книга за кармата, Юлиана- Роса ми я даде. Искаш ли и ти да я прочетеш?”

ХVІ. Относно СЛАМЕНАТА ХИЖА

Възстановяването на Юлиана от булимията бе благоприятствано от липсата на аменорея, което донякъде бе приспало бдителността ми, затова повторно сполетялата я криза ме обезпокои. Всъщност подсъзнанието ми регистрираше симптоми, изразени в нейното приповдигнато настроение, нетърпението за предстоящото им отпътуване с баща й. Сякаш го предчувствах и когато си дадох сметка, позволих си буквално да се скарам на Косьо за непрестанните му словесни картини с латиноамериканска тематика – той буквално бе подредил цяла изложба с тях пред един единствен зрител – Юлиана. И сякаш беше закономерно Юлиана да намери повод да излее насъбралото се - една реплика на Марта, отправена с тих глас към нея: “Не заминавайте, мамо, на кого ще ме оставите!?”. Действието се разигра пред мен на Кораба. Юлиана гледаше майка си с едни буквално оцъклени очи, за да изстреля жупела като с оръдие: “Ти за пръв път използваш обръщението мамо! Защо ли? Само не казвай, че е от обич! Майчиното чувство ти е непознато, камо ли съпружеския дълг – верни заедно в грижа и в болест, докато смъртта ви раздели! Клетвопрестъпница! Ще си платиш, заминаваме без теб!” След което затръшна вратата подир себе си.
Бях си позволила да приема желаното за реалност (съзряла бях кълнове на топлота в отношенията им, уви, илюзорни!) и резултатът не закъсня.
На следния ден Юлиана не дойде в уговорения час, не я намерих вкъщи, бе изключила и мобилния си. Притесних се.
Вероятно сме се били разминали, защото в крайна сметка я заварих да ме чака седнала на стълбите пред Кораба. В очите й се таеше мрак.
- Уважавам те и те обичам, Ема – ми каза вътре, - но това не ми е достатъчно, за да съм тук! Тя е самотна там, тя има нужда от мен! Пак я сънувам - всяка вечер!
- Боже, Майя ли?
- Изглежда променена, сякаш е дете, но горе всички сме чисти като деца, нали?
- Казва ли нещо?
- Мълчи, но очите й... Да можеше да ги видиш - неописуеми! Отчаян зов за близост! Знам, никой освен мен не е в състояние да я утеши, да й помогне! Не ми се беше явявала, откакто пищеше пред прозореца! Но нали на Кръстова гора я изпратих, Боже?!
Юлиана замълча, за да ме изгледа с трескав поглед.
- Ема, кажи ми честно! Щом животът е вечен, защо да не си отиваме доброволно от тук и да се връщаме, но когато е необходимо, когато сме готови, а не като мен сега... случайно!? Кажи ми честно като духовен човек, а не като лекар! Наистина ли Бог ще се разсърди, ако доброволно отида при нея? Чувствам, че ще съм по-полезна там, при нея, тук съм непотребна!...
Така започна същинската част от терапията.
Вече знаех тайния проход към нейното съзнание. Лайтмотивът на моето въздействие бяха мислите на Учителя в тая посока:
- Никой не се ражда случайно, мила, а за да реши свой нерешен в миналото проблем. И се ражда заедно с хората, с които взаимно да изчистят старо петно. Бог не те е създал да се самоубиваш, нито да правиш зло на ближния си, Той те е пратил на Земята да Го прославиш! А ти как се каниш да Го прославиш? Нищо в света не остава без възмездие. Като се самоубие някой, в другия свят го хващат, турят го на работа, като му дават още по-трудна задача от тази, която е имал на Земята и той трябва да я реши! Никога няма да отидеш при Майя, ако посегнеш на себе си! Оназ литература, подстрекаваща самоубийството, е от черното братство, тя се цели в слабите и объркани хора, непознаващи природните и космически закони!... По-голямата част от хорските беди се дължат именно на невежество, мила Ю! Авторитетите, пред които тук се прекланяме, за Бог често са на по-ниско стъпало от обикновения овчар!
Юлиана възнегодува:
- Но мигар още години наред ще трябва да се гърча тук в самота и мъка?! Нали Бог не е садист да се радва да ме гледа смазана?! Кажи, кажи ми! Защо Той не праща страдания на престъпниците, а на мен?! Освен това… оная тайна…, която ми разкри Енли…, повече ме обърква, защото… няма време. Да, Ема, няма никакво време! Завиждам и на Марта, и на татко, на всички дето вятър ги вее на бяла кобила… Не знаят какво ни чака! Ох, повече не мога, искам да затворя очи и като ги отворя, всичко да е минало.
- Страданието не е наказание – обясних търпеливо. – То се дава за поучение, защото сме изкривили разбирането си за живота. Човек страда, защото се е отдалечил от Бога и не знае как да се върне. Разумната природа употребява огън, за да изгори погрешките ни и да ни освободи от тях. Чрез страданията Любовта подготвя условията за нови радости. Страданията и скърбите са Божествени рала, които преорават почвата, за да поникнат семената на добродетелите. Когато човек страда, става по-добър и по-мек. Пробуждането не става механически, но чрез подтици, които идват от страданието. Трябва да се смириш в страданието, за да видиш Бога и да осъзнаеш, че си пътник на земята, дошъл да учи. Илюзия е безметежното съществуване на т. нар. лоши хора, добрият градинар подкастря облагородените дръвчета, редът на дивите още не е дошъл. Като заколят някоя овца, другите овце стоят и гледат, но не знаят, че редът им още не е дошъл... На тоя свят се раждаме да се научим на обич, без която духовната еволюция е невъзможна!...
И прочее в тази насока, за да я сваря неподготвена с въпроса:
- Енли да не ти е казал, че иде краят на света? Това ли е тайната?
Забила поглед в пода, след дълго мълчание Юлиана отвърна:
- Не. Мисля, че той не ми я разкри просто ей така, от мен явно се очаква да я осмисля…Сама. За да променя нещо в себе си…
Тя ме изгледа сякаш в очакване на подкрепа, но аз мълчах.
- Ема, аз знам какво иска Бог от мен – да заобичам Марта! Ама аз съм слаба, нищожна и жалка. И не мога. Полагам усилия да я понасям, напъвам се с любезни гримаси, но това любов ли е? Просто се измъчваме взаимно, чувствам го! И да й кажа “обичам те”, то няма да дойде от сърцето и тя на мига ще го усети! На мое място ти какво би направила?
- Давам си сметка, че никак не ти е лесно, мила Ю. Твоето семейство е... трудно семейство, да. Имате нужда от помощ и тримата, още сте раними и беззащитни... Логично е, мила, възрастните да са по-силни и да помагат на младите, но мисля, че не греша – във вашето семейство ти си най-силната! Което може би няма да ти хареса, защото означава нова тежест за теб. Но Бог изглежда ти я стоварва неслучайно. Моля те, не Го разочаровай! Бог дозира изпитанията ни - колкото можем да понесем, не повече!
- Но какво се иска от мен, какво? Да им стана гувернантка, да им сменям памперсите?! На тях по им харесва да са болни май!...
Наясно бях колко гигантски, невероятен скок бе нужен, за да преодолее пропастта, която делеше майката от дъщерята. Нужно бе време, за да се стигне до това “Мамо, обичам те! Благодаря ти за това, че съм на този свят! Знам, че дори когато си грешала с мен, не е било нарочно! Но аз реших да порасна и ти прощавам, мамо – задето невинаги си била такава, каквато те исках! Моля те и ти да ми простиш, че и аз не съм била добрата дъщеря!” Очаквах съпротивата им да е свирепа. Логиката, научните ми доводи срещнаха мълчаливия им отпор, но ето че те се огънаха пред едно мое обикновено съждение – че вече знаят всичко един за друг, че са стигнали апогея на отчуждението си и вече нямаха повече какво да губят и трябваше да се съгласят на една групова семейна терапия, която да извади на повърхността закътаните и несъзнавани истини за себе си и другите.
Това бе най-важната стъпка, защото ако някой не е готов сам да си помогне, никой друг не може. Струва ми се, че и тримата индивидуално бяха осъзнали, че конфликтите при тях бяха започнали, когато са открили своята истина, но са я изтласквали на заден план, защото им е била неудобна. Бяха интелигентни и си даваха сметка, че нищо в тях не е само добро или само лошо. Че най-важният въпрос, за да се стигне до причината на един проблем, гласи “защо?”. Че живота, който живеем ще има смисъла, който сами му дадем.
Нямах колебание откъде да започна. В този семеен триъгълник прекъснатият лъч Косьо – Марта бе пуснал нова, тънка като паяжина нишка (те вече разговаряха по между си, макар и като чужди хора). Относително по-здрава нишка имаше в направлението Косьо – Юлиана, но не така стояха нещата при Марта и дъщеря й – там въжето трябваше да се изтегли чрез рискован овчарски скок над пропаст и рационалните доводи без сърдечно чувство бяха обречени...
Давах си сметка колко различни са тримата и че методите ми към тях не могат да бъдат еднакви. Струваше ми се, че, най-общо казано, Юлиана бе склонна да следва мен – за нея аз бях авторитет аксиома – и се надявах с моя помощ тя да погледне на себе си и света през друга призма, постепенно да съвмести сляпата си вяра с един нов мироглед, предлагащ й различен образец за мислене и поведение. За да проходи в реалния живот сама. Марта като че ли напълно осъзнато търсеше обяснение повече в практически план – би приела всяка идеология, която, ако не я оневини, то поне да й подскаже верния път, който да я предпази от нови сътресения. Що се отнася до Константин, струваше ми се, че той ще да откликне положително на едни когнитивни операционни методи – т. е. като сам откриеше причините, лежащи в основата на проблемите си, като видеше скритите механизми, отговорни за неадекватното си поведение. Той сякаш бе привлечен най-вече от методите на самопознание... За което, разбира се, му бе необходима моята ненатраплива помощ…
Наистина не беше лесно, уверих се в това и след последния ми разговор с Марта. Защото – бях дълбоко убедена - непременно трябваше да почна именно с лъча Марта – Юлиана. Мисля, че те двете по един своеобразен начин си приличаха, Марта в най-добрия случай изпитваше по-скоро угризения и съжаление към щерка си, отколкото майчина обич. Изглеждаше потисната, да не кажа нещастна, вероятно и от перспективата да остане сама. В един от разговорите ни беше ме попитала дали Константин има сериозно намерение да се разведе с нея. На въпроса дали би предпочела да запази семейството си, бе откровена – страхувала се от самотата, но също така и от едно формално, лишено от близост съвместно съществуване. Беше объркана от реалността, уплашена от неизвестността. Може би затова тя изненадващо лесно каза “да”, дори помоли да почнем веднага!...
Хипнотичният сеанс по презумпция трябваше да се ограничи само в периметъра “майка – дъщеря” (Константин и Юлиана трябваше да седят мълчешком зад завесата и да не реагират по никакъв начин - единственият сеанс, при който не се гледаха в очите).
Възпроизведеното чрез регресивна хипноза събитие не ме изненада кой знае колко и дойде да потвърди още веднъж закона за причинно следствените връзки между хората и поражданата от тях съдба (карма), накара ме да констатирам за сетен път, че преди да предприеме важни стъпки, човек трябва първо да се обърне към Бога, да има сетива за вътрешния си глас, който да му подскаже вярното решение дори само с “да” или “не”... И едва тогава да действа (само пробудените духовно можеха първо да действат, а сетне да мислят). Но Марта като пра-пра-пра-прабаба не беше го сторила. И в поредица от животи плащаше тежък дан за греховността и безбожието си, но не намираше сили и мъдрост да се откупи. Може би в тоя си живот имаше шанс? Впрочем, имало го е и в предишните...
Видях бедна сламена хижа сред невисоки планини. Около хижата с неузнаваеми от мърсотия лица играеха рояк опърпани и хилави деца в компанията на куче и коза. До прикрития с дрипава черга вход на хижата с безпомощно отпуснати ръце седеше преждевременно остарял мъж. Отвътре се чу писък и мъжът без желание се надигна, за да изпрати не след дълго две жени, които, тръгвайки си, го изгледаха косо и мълчешком. След залез слънце хижата потъна в мрак, гласовете на децата утихнаха, а иззад чергата на вратата плахо надзърна дребна жена, която държеше в ръцете си вързоп. В края на огряната от месечината поляна жената спря, безучастно изгледа тихо скимтящия вързоп, решително го остави на земята и го притисна с все сила докато слабите конвулсии стихнаха. Сетне отново го прегърна и влезе обратно в хижата...
Като че се случваше в средновековието, в парцаливото вързопче бе Юлиана, а жената – Марта.
Детето бе имало нещастието да се “пръкне” петнайсето, а се били заредили сушави и гладни години. И без това ще умре от глад - била логиката на отчаяната жена, вече няколко техни отрочета се били преселили в отвъдното... На сутринта казала на мъжа си, че Бог е прибрал новороденото...
Когато се събуди, Марта дълго седя вцепенена във фотьойла, сетне изпищя, надигна гръб от фотьойла, няколко мига седя с оцъклени очи и се отпусна, застина в мъртвешка безжизненост. Внимателно наблюдавах трептящите зад затворените й клепки очи, докато не видях от крайчеца на устните й да се стича слюнка.
Напръсках лицето й със студена вода, положих хладна и мокра длан на челото, тя отвори очи и дълго гледа съсредоточено в тъмния абажур. Сетне тихо промълви:
- Не е истина, не е истина! Т-това не съм аз, не съм! Не-не!
И сякаш отново се вцепени, но изведнъж изхлипа:
- О, аз съм, аз съм! Аз съм убийца! Винаги съм го знаела! У-б-и-й-ц-а! Детеубийца! Да, да, да! Д-детеубийца!
Дишаше тежко, гърдите й се повдигаха учестено.
- И сега съм същата... даже п-по-гадна!... Палач! П-престъпница! Това съм! – замълча, за да продължи все по-възбудено: - Навсякъде сея н-нещастие, хората до мен умират, самоубиват се или страдат! П-прокълната да причинява злини! Защо, защо, Господи, защо е тая орисия?!
Марта изхлипа и замълча, очите й бяха на ръба да изскочат от орбитите си, ръцете й трепереха. Вместо очакваното от мен продължение на монолога, тя изненадващо енергично рипна, при което аз изтръпнах, но не ми остави време за реакция – видях я да се втурва към завесата, за да се строполи в краката на Юлиана, която седеше вкаменена и безмълвна.
- Юлиана, Юлиана! – като изхриптя, Марта се вкопчи в обувките на дъщеря си, притисна ги към лицето си. – Юлиана, знам, че няма да ми п-простиш, няма! Не го заслужавам и н-не те моля! Нищо не з-заслужавам, освен да умра! Моля те, Юлиана, стъпи на шията ми, убий ме, още сега, веднага! Моля те! П-помогни ми, избави ме, Юлиана-а!...”

ЧУДО, (не)терапевтичен диалог

“Какво точно се случи, мила Ю? Чудо? Има ли предистория влизането ти в кръга? Ти озадачи всички и най-много мен!”
“Може би, не знам. И аз самата мога само да предполагам.”
“Знаеше ли, че този ритъм е космически? Наистина ли досега не си влизала в кръга?... Искам да кажа никога ли не си изучавала упражненията?”
“Не, Ема, не бих крила. Но ти си права, има нещо и аз горя от нетърпение да го споделя с теб! Може би е свързано с въпроса ти. Искам да ти кажа, че... за втори път напоследък... изпитвам страх и омраза!”
“Омраза?”
“Помниш ли, когато двете с теб бяхме на Кораба? Когато ти се разплака и за първи път каза, че ме обичаш?
“Не съм забравила.”
“Ще ти призная – като го чух, аз те намразих!”
“?”
“Да, намразих те. Защото с цялото си същество усетих, че това “обичам те” е истинско и тутакси почувствах как се разпадам на части... Предпочитах да съм мъртва – по-лесно е. Защото веднага проумях – твоята обич ме задължава да продължа, а бях смъртно изморена и вече предусещах жадувания вечен покой...”
“Не съжаляваш, нали?”
“Не, мила Ема. Отдавна вече знам, че тебе Господ те е изпратил и съм сигурна, че ще останеш в живота ми до края. Но аз... неслучайно ти разказах, как тогава те намразих. Защото... онзи ден на Кораба при хипносеанса с Марта пак изпитах... омраза... Към нея. Омраза... като тази към теб тогава, разбираш ли?”
“Мисля, че да.”
“Мисли си всичко, но съм сигурна, че това едва ли би било възможно без Енли...”
“Защо Енли?”
“Напоследък спря да идва, мислех, че ме е изоставил. Но ми трябваше време да доловя, че всъщност той постоянно е край мен. Чувствам го.”
“Как го чувстваш? Като невидимо присъствие? Като сянка?”
“По някакъв начин сякаш е в мен. Сякаш моите мисли са си мои, но не напълно, като че ли разсъждавам по начин, който... ми е непознат, по нов начин, разбираш ли? Инак едва ли бих могла да гледам така на Марта, разбираш ли?”
“Какъв нов начин?”
“Ами в съзнанието ми изплува Майя. Спомних си как издирваше майка си. Мъдрата, добрата, великодушната Майя! Тогава не си давах достатъчно сметка колко е... благородна! Ами че биологичната й майка всъщност с хладнокръвието на убиец я беше изоставила, за да устрои по-добре собствения си живот! Само едно студенокръвно влечуго би могло да гради щастието си без да се пита какво ли прави в момента излязлото от утробата му малко същество? Дали няма нужда от нещо, има ли кой да избърше сълзичката му? И вместо да я презира, Майя я жалеше! Защото уж е била принудена да остави детето си и дълги години уж била страдала! Майя с цялото си същество се стремеше не към подредба на своя живот, а да спести страданията на майка си, която никога не беше виждала и чувала! Това е по силите само на... един ангел, Ема!... И тогава аз... се замислих за себе си... В смисъл не мога ли поне малко да съм като нея... Замислих се за Марта... колко е страдала в ония тъмни векове... Мигар й е било лесно ежеминутно да гледа гладните очи на децата си, не е могла да понесе своята безпомощност пред гаснещите им очи! Трябвало е сама, със собствените си ръце да заравя малките им телца, които до смъртта са се притискали в нея и са викали “Мамо, гладен съм, мамо, нали ме обичаш, мамо, защо не ми дадеш да ям, мамо?!” Думите им са пронизвали като кинжали сърцето й! Тя, за да ме удуши, вероятно е полудяла от отчаяние и мъка! След това сигурно се е разболяла от безизходицата и е умряла! Ох, дано не е умряла, Боже – кой би гледал братчетата и сестричките ми?!...”
“Прости ли й най-сетне?”
“Прегърнахме се и двете ревахме с глас докато сили не ни останаха! За пръв път й казах мамо! После винаги щом я зърнех, търсех да уловя ръката й и й казвах, че я обичам – обичам те, мамо! Тя се разплакваше и казваше, че също ме обича, че много ме обича, че никога, никога в живота си не е била по-щастлива!”
“Радвам се, истински се радвам, мила Ю! А как мислиш – влизането ти в кръга онази вечер има ли нещо общо с вашия прелом с Марта?”
“В началото като видях на поляната в парка тези бели хора, почувствах се неудобно. Мислех за това колко са напреднали, а колко далеч зад тях съм аз... А те ме наобиколиха и ме гледаха с едни очи... С доброта и обич!... И когато заиграха в кръг, аз изведнъж видях хорото! Същото бяло “самодивско хоро”, което Енли ми показа в съня ми – същите стъпки, същите движения, музиката и думите! Бях изумена от плавните движения на телата им, но най-много от друго – от изражението на лицата им! Сякаш краката им стъпваха по тревата, но душите им бяха в небесата! После не помня... Помня само, че когато прозвуча финалът на четиристишието
“И природата ликува,
че я слънце топло грей
и лъчи обилно лей.
Всичко радва се и пей!”,
нещо ме повдигна и аз застанах до онова момиче – Лили, което играеше само. И заиграх с нея и другите... Мисля, че Енли ме е наградил зарад Марта.”
“Ти играеше досущ като тях, а те са изучавали хореографията, музиката... Наистина е чудо за мен, не знаеш колко съм развълнувана!”
“Винаги като съм ги гледала съм долавяла как от небето в тях се влива нещо възвишено и част от него по странен начин се предаваше и на мен! Сега го усетих с цялото си същество! Знаеш ли, мила Ема, чувствам, че откакто с Марта си простихме..., нещо става с мен, че почва нещо..., нещо ново..., животът сякаш е… хубав и… с някакво странно нетърпение очаквам да узная какво ще стане по-нататък…”
“Направила си важна крачка в живота си, това е!”
“Ема, не мога да не ти споделя нещо друго, което страшно ме развълнува! Снощи пак сънувах онова дете – с безмълвните очи! Снощи – не без помощта на Енли, сигурна съм! – проумях, че това не е Майя!... Енли ме накара да откъсна поглед от очите му и да видя ръчичката му! Малкото му пръстче липсваше до средата, Ема!... И когато отново погледнах очите му, разбрах какво ме моли милото – да му помогна!”

ХVІІ. ЕПИЛОГ
Днес все повече са случаите на ясновидство, предчувствие, телепатия и пр. Тия случаи ще се увеличават с времето… Влизаме в един период, в който човешкото съзнание се разширява.
     Боян Боев

Пребиваването на отделните членове от семейство Тихомирови на Кораба бе с различна продължителност и колкото и да бе парадоксално, най-кратко се оказа за Юлиана. Мисля, че доколкото съм им оказала известна помощ, най-резултатна е била именно за нея и то в първоначалния етап, след което ролята на неин основен терапевт бе поета от Елфрида. А може би и от Енли? Лично аз не се нуждаех и не изисквах доказателства за Енли. Първоначално малко се боях от него, не познавайки насоката на влиянието, което би могъл да й окаже, опасявах се да не попречи на методите ми, затова се надявах Юлиана да го изживее, ала времето минаваше, а тя продължаваше да се вълнува от спорадичните му появи. Тя бе сигурна, че Енли е нейният ангел хранител, убедена беше, че всеки го има, но в повечето случаи с него се контактува непряко, интуитивно. Знаех, че човешките знания са зрънце в океана на непознатото, допусках, че закодираните у всеки сетивни канали при нея са се отворили в резултат на комата и тя е получила достъп до области, които по начало са табу за хората, като Енли може би е само формата на допуск до филтрираната информация. Затова се примирих с него, като се молех Провидението да е дозирало тежестта, която крехката й психика би понесла.
Мисля, че все пак водоразделът, бележещ трайното й стъпване на пътеката за физическото и психическото й оздравяване, бележи хипносеансът с Марта, не дълго след който те си простиха. Втори основен момент бе осъзнаването от нея на заблудата относно измъчващият я образ, който периодично й се явяваше и който тя оприличаваше на Майя. Като че ли едва тогава Юлиана отвори сетивата си за словата ми, стана способна да изживява истинския катарзис. Ала чувствах, че все пак й трябваше още време, за да ми повярва напълно - Юлиана открито ме подлагаше на детектора на лъжата в лицето на Енли, до когото се допитваше за всичко, което й кажех, сетне идваше при мен с думите: „Да, Ема, Енли каза, че е точно така, ти наистина си Е2!” Така се раздели със съмненията си, дори ми се извини и оттук насетне казаното от мен имаше тежестта на чутото от Енли. Затова Юлиана попиваше разсъжденията ми относно самоубийството: че животът на всеки човек е важна част от целокупния живот на Великата Разумна Природа и не може да бъде унищожен; че щом се въплътят на земята, човешките души изпадат във властта на илюзиите и внушенията, тъмните сили, имащи за задача да спъват развитието, генерират отрицателните енергии, че всъщност човешките грешки до голяма степен се дължат и на непознаване на Вселенското устройство – незнание за по-нисшите и по-висшите същества от невидимия свят, с които сме заобиколени и които ни влияят, че човешката душа е арена на борба между бялото и черното братство и когато се поддадем на негативни мисли, нисшите същества, т. нар. астрални бактерии - силни, но неорганизирани, си устройват пиршество с нашата енергия, внушавайки ни все по-песимистична философия, подтиквайки ни към самоубийство; когато у нас влезе някоя отрицателна мисъл или неприятно чувство, трябва да застанем с лице към него, спокойно и с прецизност да го анализираме, а сетне да го отпратим; че ако сме позитивни, духовете са ни слуги, в противен случай ние сме им слуги; че който не обича физическия живот, не може да има никакво отношение към целокупния Духовен и Божествен живот, че за да сме полезни на себе си и околните, първо е нужна хармония във физическия ни живот; че да се питаш какъв е смисълът на живота, е все едно да питаш за смисъла на музиката… И прочее в този дух.
Колкото до говорния й дефект, както вече стана дума, не прибягнахме до логопед – Юлиана нямаше къса подезична връзка, дълъг мъжец, лоши зъби, голям език и пр. структурни дефекти в говорния апарат:, при нея се наблюдаваха по-скоро непъргави устни, стегната челюст и „тежък” език. Но след повторното си раждане (изразът е неин), тя до голяма степен бе преодоляла проблема си, остатъците бяха довършени с гимнастика на артикулационните органи и сричкови упражнения… (Наблюдаваният откъслечен ламбдацизъм – л-кане – по моему, бе проява на кокетничене.)
Мисля, че Юлиана все пак окончателно прокуди тежненията от съжителството си с Майя едва след срещата с Елфрида. Беше шокирала Стама с появата си пред вратата на жилището им с думите: „Идвам при Елфрида!” и без да се представи и да бъде поканена, безцеремонно бе влязла, изпреварвайки уплаха и протестите. За да види грейналото личице на детето, да го целуне по челото и отрязаното пръстче, да чуе заедно с майката първите от отвличането му думи: „Юлиана, чаках те!” От тогава не пропускаше ден да не ги посети, а на посетителите от Кораба обясняваше: „Елфрида е кристално дете, повече си общуваме без думи! И не е ясно кой кого лекува.”
Някак от само себе си на Кораба изникна практиката в края на всяка психодраматична сесия след разотиването на посетителите Тихомирови да остават последни. Това бяха така наречените „петминутки”, които протичаха различно. Понякога бяха кратки, Юлиана, прегръщаше Марта с думите „Благодаря ти, мамо!”, сетне благодареше с прегръдка на баща си и на мен и си тръгваха. Ала понякога се застояваха, започваше непринуден разговор. Именно на тези „петминутки” Марта и Константин доловиха промяната у дъщеря си: сякаш не бе оная Юлиана – напрегнатата, безцеремонната и сприхавата! У нея се долавяше мекота, добронамереност и спокойствие, способност за вникване и разбиране гледната точка на събеседника … Новото й лице ги удивяваше и вълнуваше, веднъж Марта, останала насаме с мен, целуна ръката ми от благодарност за стореното с дъщеря й, от очите й се отрони сълза.
Все пак Марта намираше за проява на деликатно мятане на камъни в своята градина казаното от Юлиана по отношение на светските хора. Макар да не вярват в Божия промисъл, ако насочват своята активност за добро, атеистите в крайна сметка са по-положителни от някои религиозни фарисеи – бе казала тя. - Но Творецът е безмерно снизходителен и търпелив да преминем през заблудите си. Все пак само мислещият може да вярва в Бога, а имащият интуиция и просветление ще открие причините за случващото се в триизмерния затвор на веществения свят...
На една „петминутка” Юлиана бе изненадала баща си насаме с думите:
- Христос е дошъл на Земята не за праведните, а за страдащите и болните – те първи го забелязват. Някои Го чакат повторно да дойде, мислят, че сега е горе и записва имената на грешниците – детско разбиране. Той идва всеки ден с изгрева на слънцето, но ще остане само у тоя, който Му е приготвил подслон в себе си! Само прошката очиства от кармата, ако не прощаваме, след физическата смърт душата трудно се откъсва от тялото и дълго наблюдава гниенето му…
За да заяви неочаквано:
- Трябва да простиш на Марта, татко!
- Как да й простя?! – фалцетно бе възкликнал Константин. – Забрави ли какво ми причини тя?!
- Ще простиш, както Бог ти прощава, знаеш ли колко пъти ти си Го оскърбявал?! Ако не простиш, ще носиш човека в ума си заедно с греха му, който ще те зарази. Учителя го е казал. Махни кръста от туй синджирче, кръстът трябва да е в теб, а не на показ! И по-добре в този живот да разчистите, а не да затлачите кармичните си отношения…
Други път бе заявила пред всички:
- В Евангелието Христос казва, че мъжът трябва да се откаже от жена си, синът – от родителите си, богатият - от имотите си!... И да тръгне след Него... Обичам ви, затова не мога да крия, че съм се отказала от вас.
Настъпи неловко мълчание, Марта и Константин бяха навели глава, за да чуят още:
- Обикновено се приема буквално. Да се откажеш, не значи да скъсаш. Отказала съм се от старото във вас, което ме е теглило назад. И вие трябва да се откажете. Баща и майка е този, който те повдига. В Евангелието на Матея се казва: „Който те поведе да вървиш с него една миля, иди с него две”. Първата миля за вас бе милята на принудата чрез страданието. Но втората трябва да е осъзната и доброволна. Ако искаш, мамо, и ти да си ми майка, опитай да се откажеш. Обичам те, мъчно ми е за теб и бих искала да ме разбереш правилно - сега Ема ми е майка. Елфрида ми е майка.
Когато Марта се осведоми дали няма „по-човешки” теми за разговор, чу тихия отговор:
- С духовните хора говорим за съкровени и възвишени неща, с останалите предъвкваме пари, разводи, шопинг, кулинария…
По-късно си позволих да й дам съвет:
- Мила Ю, пробуждането не става чрез натиск, човек стига до определени истини винаги сам - когато дозрее! Понеже я обичаш, дразниш се от бавното й развитие! Приеми, че при нея все още моментът не е дошъл, за превръщането на гъсеницата в пеперуда е нужно технологично време, знаеш го!
Свела глава, Юлиана бе отронила:
- Не знам за Марта, но в главата на татко има тайфун...
И наистина - Константин опитваше да изясни глобално и в частност първопричината за своя срив – семеен, професионален, здравословен, още преди качването си на Кораба. Колчем сънят му отлитнеше към звездите, мисълта му ставаше дива птица, блъскаща се в решетките на клетка. Може би всичко тръгна от спада на страха от втори суициден опит - Юлиана вече трайно бе под благотворното влияние на д-р Елисеева. Тогава той отиде в кварталната черква и запали свещ за благодарност, а парите от една продадена при „Св. Александър Невски” своя картина дари анонимно на сираче от училището, живеещо при баба си. Пред олтара обеща да разгърне Евангелието, ала препрочитйки го, не намери търсеното обяснение за връхлетелите го събития, призивите за смирение, любов към ближния му се сториха твърде общи и изтрити от употреба, липсваше формулата как да живее оттук нататък.
Знаеше разковничето – Аржентина, но абсурдно бе да отиде там унил и обезсърчен - добрал се до брега полужив корабокрушенец. Ще отидат в Мендоса, едва когато се почувстват физически и психически възстановени! Затова, след като му предложих терапията на Кораба и когато Юлиана с един безмълвен поглед му даде да разбере, че отказът би ескалирал напрежение с непредвидими последици, прие без да е наясно какво всъщност предстои. (По тая причина и в Мартиното съгласие липсваше ентусиазъм и съпротива.)
След серията психодраматични сеанси с Марта, той вече имаше обяснение за някои от разтърсилите го събития – за опита на Юлиана да си посегне, за изневярата. Константин намери куража да потърси причината не вън, а в себе си – депресията, песимизма, примиренчеството – той го е излъчвал с всички свои фибри като е заразил Юлиана, като е направил нещастна Марта!
Дотук добре, както казал падащият от небостъргача. Да намериш обяснение за падането е едно, а да можеш да предотвратиш размазването е съвсем друго. Но няма ли откакто свят светува победители и победени? Може би не му оставаше нищо друго, освен да се примири със статуса на победен? Да, в Евангелието се говореше за смирение, но имаше нещо, което му убягваше и той го откри случайно в томчето, оставено му от Ляля. Това бе разликата между примирение и смирение. Според текстовете на тези беседи да се огънеш пред по-силния съвсем не значи смирение, а примирение - името на капитулацията! Тогава какво е смирението? Мигар тези беседи можеха да дадат отговор? Константин зачете с надежда, но предпазливо, решен ако види нещо противоречащо на Евангелието, да го захвърли като сектантски бълвоч. Бе провокиран от един от окултните закони, според който „гордостта и тщеславието счупват осите на ума и сърцето”! Впрочем за гордостта и тщеславието се говореше и в Евангелието, той нищо ново не научаваше, но точно в този миг Константин сякаш се огледа в едно ново огледало и остана поразен - видя непознат човек: горд, суетен, обиден...
Спомни си всички свои амбиции и закани – да покори света с таланта си, да погледне гордо на парвенютата комунисти и стадната маса около тях, а сетне - на новобогаташите и манипулираната тълпа. В официалната материалистическа идеология се гледаше с възхищение на гордостта като синоним на достойнството. Сякаш по рождение у Константин живееше убеждението, че заслужава най-добрата участ, защото и достойнствата са му повече! В какво се изразяваха тези достойнства, не знаеше точно, обясняваше го със самочувствието на кадърния, с таланта си, който един ден ще го покрие с ореола на известността! Крахът на тези илюзии го попари, но той бе погледнал с презрение обществото, недозряло да оцени достойните си сънародници… Тогава в съзнанието му изплува случаят с единствената голяма поръчка, която успя да реализира в бизнес периода си, благодарение на обещания процент комисионно, който постфактум не изплати – не се ли оказа и той безскрупулен като мутра? И сякаш за наказание след тоя случай бизнесът му фалира! Отмъщение свише може би… Ала според една от беседите Бог не отмъщаваше, защото е Любов, а онова, което изглежда като отмъщение, е възстановяване на нарушеното равновесие в света на абсолютната правда. Но червената буржоазия бълваше космически по размери измами, защо провидението не възстановяваше тяхната правда?!
Сякаш кулминацията на неговата катастрофа бе оглушителният трясък на затръшнатите врати вратите пред единственото, в което чувстваше безрезервна увереност и което бе последният му коз – изобразителното изкуство. И последвалата реакция на Марта…
Цялото общество, включително и семейната му крепост, сочеха с пръст непригодността и безполезността му – именно в този момент той направи извода за абсурда и безсмислието на живота, навлизайки с оскърбление и самосъжаление в дългия и мрачен период на депресии и болести. Може би всичко му се бе стоварило заради неговата горделивост? Може би наистина Бог държи далеч от себе си горделивите?
В една от беседите откри: „Ако искаш да станеш генерал, живей по Мойсеевите правила, а ако искаш да узнаеш защо е създаден светът и да си здрав – живей по Христовите закони…”
Господи, Константин май винаги бе желал да стане „генерал”! Генерал, но не по Мойсеевите закони – т. е. без да се омърси! Ето къде бил абсурдът!
Бе шокиран и объркан, той никога не бе вдигал глава по-далеч от Земята! Ние боледуваме, защото губим връзката си с Универсалния Творчески Дух, наричан за улеснение Бог, престъпваме правилата на Великата Разумна Природа, а престъпленията се изразяват в подозрение, неверие, нарцисизъм, страх, безлюбие, гордост, но болестта е следствие и на извършени в миналото или настоящето грешки. Добре, но какво всъщност е Бог? Някакъв съдия, размахващ отгоре пръст на грешниците?! Нима редом с нас наистина живеят невидими същества?
Опитът да обясниш Бог с човешкия си ум, да го принизиш до човешката логика и мащаби, не е нищо друго освен поредна проява високомерие! Това откри в една от беседите. След една от сесиите на Кораба, останал сам в ателието, в съзнанието на Константин изникна въпросът какво всъщност значи да се определиш за вярващ? В края на комунистическата ера бе приел кръщение в православната вяра (след което демонстративно окачи синджирче с кръст!) и се имаше за вярващ, но рядко влизаше в черква, рядко мислеше за Бога. И в ума му неканени изплуваха словата от една наскоро прочетена беседа, чийто смисъл бе следния: погрешно е схващането, че ако се обявиш за вярващ, Бог ще ти даде благодат – вярата, че на планинския връх има извор, не ще утоли жаждата ти, трябва да се изкачиш до извора! Нея вечер той си даде сметка, че неусетно появилото се преди години съзнание за съществуването на Бог никак не бе променило мислите и начина му на живот, оставащ практически атеистичен! Той не бе направил и крачка към върха!
Тогава съвсем логична бе връзката между неговото недоволство, отвращение, безсилен гняв, оскърбление и връхлетелите го болести – д-р Елисеева изглежда бе права, че болестта е приятел, идеща да подскаже, че някъде грешим и трябва да се коригираме! Той опита да се защити пред себе си: да, такъв съм, но виновен ли съм, след като околният свят не е добър, нали трябва да се опазя? Защо Бог не е създал света по-добър? Аз съм продукт на формиралото ме общество! Нали за това се борехме – да изгоним комунистите, за да направим света по-добър!?
Отгърна томчето с беседите и – дали случайно? – попадна на думите: Всички искате светът извън вас да се оправи, но за него грижа има Бог. Вие оправете света вътре у вас!… Когато допуснете Любовта в себе си, светът ще стане такъв, какъвто го желаете!
Изведнъж Константин усети как някаква тежест го смазва, как се смалява като лилипут. Интуицията му подсказваше, че всичко, което намираше в тези беседи, е истина, но от това ни най-малко не му ставаше по-добре, а напротив - осъзна, че стои на светлинни години от изискваните качества. Мигар един изграден мъж може тепърва да се променя?! Абсурд! Отчая се, захвърли книгата и се отпусна безсилен във фотьойла, усети как депресивната болка в главата му се завръща и се ужаси. Беше се качил на проклетия Кораб, беше отгърнал беседите, за да намери спасение от страданията, а вместо това бе открил доказателства за своята нищожност и несъвършенство! Да върви по дяволите всичко - нито ще ходи повече на Кораба, нито ще чете каквото и да било!...
Отиде, разбира се. Заради Юлиана. За да чуе перифразиран текст от беседа: Нещастията идат поради непознаване на Космическите закони, Земята не е място за щастие, Земята е училище! Основна заблуда на съвременната цивилизация е, че целта на живота е забавлението, удобството, насладата – искате да сте гости! Не! Целта е усъвършенстването, доближаването до най-достъпния образ на Бог – Любовта! Хората са мъченици, защото са дали първенство на желанията си, измествайки Бог от себе си. И понеже до тая истина трудно се стига по пътя на мъдростта, на помощ се притичват страданията! Мисията ни е да намерим своя път и да тръгнем по него бавно - доброто започва с нищожните, с малките работи…
Константин отново бе изненадан от себе си: първата му работа след като се прибра в ателието, бе отново да разгърне беседите. За да научи, че всеки човек е струна от Божествената арфа - когато струната се е разакордирала, Бог я натяга, за да не звучи фалшиво симфонията на живота. И човек страда. Страданието е метод за лекуване на греха, то облагородява, от него духовният ще повдигне вибрациите си, а невежият ще кресне: „Все на мен ли се случва!?” Имаш ли недостатък – да си готов да го поправиш, не им е лесно на тези, които се борят с недъзите си, но Духовният свят високо оценява усилията им. Онези, които са минали през скръбта, имат по-красиви лица от другите, синхронът между ума и сърцето създава аура, пазеща ни от бурите в психическия свят…
Константин осъзна, че без своите страдания, дори не би се замислил за Бог! По-ценен за Бог е тоя, който реже лук, а не някой световен художник, работещ без любов!...
Набавяйки си нови книги с беседи, Константин все повече узряваше за мисълта, че сътресението с Юлиана не е случайно – разтърсило ги беше, за да се пробудят!
На шестия месец от терапията на Кораба Константин ме помоли да му дам диск с песните на панкосмическия ритъм.
Пусна си го сам в ателието. Когато зазвуча музиката с думите
“Първият ден на пролетта,
първият ден на радостта,
първият ден на любовта,
носят сила и живот!”,
Константин заплака с глас. Тресейки се, ридаеше без да се притеснява от себе си.
Това бе най-целебният му плач…
Що се отнася до Марта, съгласието й за включване в сеансите бе откровена саможертва в името на психическото здраве на дъщеря й - необходимо отстъпление от женския й практицизъм, който й нашепваше, че мостовете между нея и Константин са безвъзвратно изгорели и Корабът с нищо няма да помогне за възстановяването им. Ала ако присъствието й на палубата послужеше дори с йота за изкупление пред Юлиана, то си струваше – събудилият се майчински инстинкт й го подсказваше. Е, не можеше да отрече, че в резултат на сеансите и самата тя бе поукрепнала – бе по-спокойна, спеше добре, ала все още понякога я сграбчваше световъртежът, мениеровият синдром, и тя се боеше да не падне вън…
На една от театралните импровизации Марта намери куража да огласи тревогата си от предстоящата самота след напускането на Кораба, свързано с подготвяното заминаване на Константин и Юлиана за Аржентина. Още от първите ми контакти с нея знаех, че един от основните й проблеми e страхът и тревожността. Тя също си даваше сметка и беше опитала противодействие: упованието в парите в сплав с упованието в конкретни хора. Беше се вкопчила в Константин, а сетне по своеобразен начин и в Дик! В сеансите ни като червена нишка прокрадвах тезата, че когато поставяш някой човек над Бога, тоя човек винаги те изоставя, че изходът е другаде… Ненапразно Дик е бивал саркастичен с нея! Константин също е трябвало да я сложи на място, той подсъзнателно бе предпочел да се разболее, отколкото угаждайки й, да измени на себе си като се впусне в преследване на парите! „Съвременните жени спират своите мъже – прочете Юлиана на майка си откъс от беседа, - не ги пущат да се качват! Човек е ограничаван по пътя му нагоре най-много от домашните. Любов, която лумва и угасва, е човешка, а не Божествена. Все пак спасението на човечеството е в отговорността на майката – тя трябва да се откаже да възпитава користни хора!...”
При поредицата от музикални и драматични психотерапевтични сеанси Марта изживя отново страха от прозата на семейното си битие с Косьо – малката му заплата, собствената си несигурна професия, усети своето недоволство, което той трябваше да почувства, за да вземе мерки като мъж, преди да се е случило нещо лошо. По тоя повод по-късно Юлиана щеше да й прочете част от беседа: „Страхът е преобразил лицата ви, срещнеш човек, гледаш го изплашен, срещнеш друг – кисел, с подозрителен поглед, приличате на военни, които виждат във всеки срещнат шпионин…” Марта се бе защитила:
- Кой човек, коя жена не иска да живее в сигурност, нима това е осъдително?
- Безпокойството се дължи на неразбиране, мамо! Страхът изключва Божия план в съдбата ни, а без Неговото съгласие и косъм не пада! Уповавай се на Божия промисъл за теб! Същевременно не мисли, че си слаба, за греха трябва смелост, но поправянето иска повече сила - от теб зависи! Схващаш ли диалектиката?
След първоначалната еуфория от възраждането на отношенията им с Юлиана, една сутрин Марта отчетливо си даде сметка, че „новият стил” на разговорите им всъщност й дотежава, че е някак предвзето най-сериозните аргументи на всичко обсъждано да бъдат мистичните. Трябваше ли непременно да е дълбоко религиозна, за да разреши житейските си проблеми? Понякога благодареше за надеждата, вливаща се в нея от сеансите на Кораба и от беседите, ала след време чувстваше как червеят на съмнението я приземява, как практицизмът й подсказва, че тя дефакто залага на ефимерни конструкции! Да, има една непозната природна сила, но тя едва ли се занимава с битовизмите на всеки един от многомилиардното човечество… Като земен човек, Марта усещаше как й идеше да се откаже от всички тези театри и абстрактни теологични теории, но веднага следваше въпросът къде да иде и с какво да замени огромната празнина, която щеше за зейне, защото едно напускане обществото на Кораба би значело и отказ от семейството си, колкото и да бе условно то… Ала в една от беседите тя откри текст, който я накара да се замисли: „Ако приемете Любовта, тя ще ви принесе мир и радост в дома, децата ви ще бъдат здрави, работитеви ще се оправят, в живота ще ви върви… И сегашните страдания, и всичко от което сме недоволни, ще изчезнат един ден… и вашите лица ще бъдат красиви като ангелските…” Почувства лекота и една смътна надежда. Може би това я накара да заеме компромисна позиция – не играеше в парка заедно с Юлиана и Константин (претекст бе страхът от мениеровия синдром – да не падне в кръга и да внесе смут и дисхармония), но винаги присъстваше на техния странен танц като страничен наблюдател…
Освен Юлиана и Константин, в кръга влизаше и малката Елфрида, но Марта остана изненадана да види как играе и красивата Ляля – изкуствоведката, която преди време бе „размътила акъла” на Константин! И усети как нещо я пронизва. Едва след констатацията, че тя играе не с Константин, а с друг мъж, който се оказа неин интимен приятел, се успокои (по-късно Ляля спря да идва – за приятеля й по-близо бил кръгът при телевизионната кула или този в Южния парк)…
В страни от кръга освен Марта стоеше и русата Стама, вперила поглед в дъщеричката си и партньорката й Юлиана. Очевидна бе липсата на интерес към панкосмическия ритъм - идваше в парка зарад Елфрида. (Марта бе жегната: двете бивши жени на Дик си приличаха не само по цвета на косите!) Кимаха си сдържано с Марта, а след играта, когато всеки последваше дневните си задачи, Стама придружаваше Юлиана и дъщеря си навътре в гората, а Марта тръгваше към спирката на градския транспорт с Константин. Случваше се Елфрида да дойде в парка с Юлиана без майка си, двете момичета отиваха „на гости на дядо Господ”, както Елфрида наричаше общуването с любимата си природа (детето почти беше убедило майка си да я пусне с Юлиана на палатка при седемте рилски езера – „истинският дом на дядо Господ”).
Впрочем в началото Елфчето бе изненадало и майка си, и Юлиана с твърдението, че няма нужда от лечение, а от приятел и именно затова е извикало Юлиана. Поначало било „саможиво” дете и в ранното детство майка й, подведена от някои лекари (било проговорило късно), смятала, че страда от синдрома на Аспержер или дори от аутизъм, но, за разлика от аутистите, Елфчето бе състрадателно, грижовно и обичливо не само към майка си, а и към растения, насекоми, животни и непознати хора. Страховете на Стама се разсеяли, но тя и досега се стремеше да направи детето си „като другите”, нещо което Юлиана скрито саботираше – да закърнеят телепатичните му способности заедно с чувствителността към хората и природата!? Мигар трябваше да се страхува като другите? (Веднъж Елфчето бе споделило, че не се бои от нищо и не я е боляло, когато й режели пръстчето, защото знаела, че „това е част от предрождения договор, който съм сключила с Иисус заради татко”.) Юлиана безпогрешно долавяше, че това изключително дете, възрастен човек в детско тяло, с четящи мислите магнетични очи, всъщност лекува самата нея - веднъж бе заявило, че мисията му в този живот е да дарява любов и да ни приучава да я приемаме. Където и да се намираше то, около него сякаш се образуваше едно особено поле, от което всички, включително непознати хора, се усмихваха. Една сутрин Марта се престраши да отиде с децата „на гости при дядо Господ” (редом със Стама!) и бе изненадана от малката Елфрида: „Марта, ти не знаеш, че страхът е функция на нисшия Аз! Сега ще те докосна и ще се отпуснеш!”… Действително Марта почувства чудодейна лекота и бе възкликнала: „Какво направи, детенце?!” „Влях ти мъничко любов! Нямаме и представа от истинската любов, Марта! Някога тя е била красива и могъща като презокеански кораб! Но понеже хората са изгубили чистотата си, той е претърпял крушение и сега ние плуваме, уловени за отломките му… Учителя го е казал. И че можем да възстановим този кораб в предишното му величие чрез саможертва…”
Случваше се „петминутките” да са в завещания от Дик партерен мезонет на улица „Солунска”. В повечето случаи биваха в тесен семеен кръг, понякога довеждаха и Елфчето, а отвреме-навреме ги посещавах и аз. Разискваха всякакви теми – от подготвяната от Юлиана нова колекция пролет-лято (на просторния първи етаж бе приемната и ателието на дизайнерска къща „Май и Юли”, не се съмняваха в предстоящото прет-а-порте), до традиционното обсъждане на следващата беседа от Беинса Дуно. Не рядко на някои от тези „петминутки” Юлиана споделяше за контактите си с Енли, който ту й насочвал ръката за нова модна линия, ту говорил за съвремието ни - преход към настъпващата Нова ера, за вече почналите съдбовни за човечеството промени…
Веднъж тя изненада родителите си със съобщения от Енли за тях. В минали животи Константин нееднократно се е радвал на привилегии, бил е господар, бил е залят от светлината на прожекторите и аплодисментите артист – винаги се е чувствал „по-специален”. Което обяснява и днешното непрестанно търсено одобрение от другите, вроденото му чувство, че „всички са му длъжни”, че е напълно естествено „да се издигне” в обществото. По тая причина често е бивал по детски неосъзнавано арогантен, сърдит, склонен към мелодраматизъм и самосъжаление, подценявал е стойността на другите, включително тази на Марта. (Бил я унижил в миналия им живот, а в една от беседите се казваше: „Който има да взема от теб, непременно ще дойде и ще ти отнеме достойнството.”) Затова Провидението му пречи да успее в начинанията и всичко, което му се е случило – в брака, кариерата, бизнеса – е имало за цел да потисне гордостта му, затова е бил изпратен при родители с такава орис. Свръх развитото му его е бариера пред осъзнаване на мисията, а тя е да работи заедно с другите зад завесата, да подпомага градежа на моста към Новата епоха, да бъде отворен за естествения ход на нещата, да действа, без да се идентифицира с резултата от действията си. Ако използва дарбите, с които щедро е отрупан, не за лични цели, а за обществения живот, ще пожъне небивали успехи, како ли не – ще продължи да бъде спъван…
За разлика от Константин, Марта в поредици от животи като домакиня, търговец, учителка, винаги се е съобразявала с другите, развила е способността да вниква в гледната точка на другия без да изяснява своята, отслабила е егото си, престанала е да разпознава интуицията до степен, че е изгубила връзката със своята идентичност. Като се е приучила да се осланя повече на другите, отколкото на себе си, тя е придобила нерешителността и страха; дългото произнасяне на очакваното, а не на истината, я е направила неискрена, а Истината не е гледна точка или вариант, а висш морален принцип. Днешната й духовна празнина, жаждата й за простота говорят колко е пренебрегнат нейният Аз, но за да стигне до него, желателно е да развива директността, спонтанността, дори нелогичността, нека се вглежда в интуицията и произнася истината без страх, че няма да бъде разбрана…
Юлиана не можеше да не се вслуша в съветите на Енли, затова остави едно от помещенията на Къщата на втория етаж за прием на болни – оказа се, че е твърде успешен лечител (четеше болестта по очите, отдаваше енергията на дланите си напълно безплатно, превеждаше препоръките на Енли към посетителя) и в приемната винаги чакаха страдащи хора…
- Чуйте – каза на една от „петминутките” Юлиана. - Енли разреши да разкрия пред вас тайната.
Последва пауза, погледите на присъстващите бяха впити в нея с учудване, а аз кимнах едва-едва.
- Може би очаквате нещо супер сензационно. Точно такова е, макар че няма да го приемете така. Тайната е разкрита пред Енли от Евсевий, епископа на Кесария Палестина от 311 г., бащата на църковната историография. Потвърдена е и от Дионисий Мали, роден през VІ век в Дуросторум, днешна Силистра. Потвърдена е и от други древни историци като Георги Синкел, Теофан Изповедник, Анастасий Библиотекар… Истината е следната: Иисус Христос е роден девет години по-късно от официално приетата година! Грешка има в годините на управление на император Тиберии, а не в Евангелието от Лука! Което значи, че Милениумът започва на 25 декември 2009 година! Тогава именно се навършват 2000 години от рождението на Христа!
Бе настъпила дълга тишина.
- Разочаровани сте, нали? Защото не си давате сметка какво означава това!...
Впрочем Юлиана се бе превърнала в интересен разказвач и домашните й я слушаха жадни: спасението не е в религиозността, нито в науката, нежели във външната сила; в днешната епоха на преход еволюционният път е съкратен, хаосът, разстройството на нервната система, обхванали света, не са случайни, Второто пришествие е започнало, връхлита на пориви, ражда се новото Космическо съзнание. През настоящия ХХІ век идат небивали катаклизми и повдигане на световния океан в следствие изправяне оста на Земята; („Искате да сте щастливи? Късно е, задава се тъмнина, студ, болести, смущение отвътре и отвън – буквално и иносказателно…”); предстои качествено нова човешка стъпка – процесът ще завърши изведнъж чрез еднократен Божествен импулс, но само пробудените ще могат да понесат фините вибрации, повечето ще се мъчат и в крайна сметка ще бъдат запокитени на друга планета в нови физически тела, където още хилядолетия ще страдат докато узреят, а далите душевен подслон на Христос, ще останат на Земята и за тях най-сетне ще дойде Божието царство… Не заслужава ли да опитаме да останем?...
Константин не без давлението на дъщеря си, а сетне и по свое убеждение, се отказа от преселение („Ако и там се разочароваме, папа? На Арктика при пингвините ли ще избягаме!? Тук и сега трябва да решим всичко!”), за което писмено уведоми задокеанския си роднина. Мотив да се съгласи с дъщеря си беше и новата му походка – той вече не куцаше! Интуицията му нашепваше, че нещата вече не са същите, че той самият е направил нова крачка…
Отказа се и от развода с Марта, но останаха разделени: тя все така спеше в апартамента, той – в ателието (четките го бяха подсетили за себе си). Ала една вечер се бяха „засекли” в апартамента, при което Константин изненадващо и за себе си улови ръката й с думите: „Аз ти прощавам, а ти прощаваш ли ми?” Стъписана, на Марта й трябваше известно време, за да отвърне: „Ти ми прости, аз няма какво да ти прощавам!”, беше се разплакала, прегърна го. Но, наблюдавайки и изучавайки се, с времето и двамата не усещаха сексуално влечение един към друг. За да си обещаят с усмивка на една от „петминутките”, че ако някой от тях срещне друг, ще стартират развода по къса процедура…
…Една септемврийска утрин (година подир слизането им от Кораба), след сбогуването с участниците от последната за сезона паневритмия, когато Юлиана и Елфрида потънаха в горската алея, Марта и Константин останаха на поляната - наблюдаваха как изгрялото слънце близва пожълтелите върхове на дърветата, а вятърът подкарва първия листопад. Като листата на брезите – мълчаливо констатира Константин, сравнявайки цвета на Мартените коси и забеляза появилите се тук-таме бели косми. Каза си, че ако тя поиска мнението му, би одобрил новата й визия – пълната липса на грим, но би се възпротивил ако й хрумнеше да се подстриже или боядиса…
Тръгнаха все така мълчешком към спирката – тя щеше да поеме към НОИ с автобус, а той към училището - с трамвай.
- Сигурно си разбрал как е свършило гласуването за най-велик българин? – осведоми се Марта.
- Да, изненадан съм, в интерес на истината.
- Нечувано всенародно гласуване чрез SMS-и, организирано от Националната телевизия… И не за новата ни история, а от 1300 години до днес! И аз съм изненадана!…
- Показателно е това второ място на Учителя!
Умълчаха се.
- Глупавият живее с миналото, умният – с бъдещето, а мъдрият – с настоящето – вървейки някак неопределено каза Марта.
Константин крачеше все така мълчешком.
- В една беседа го прочетох - продължи с тих глас Марта. - Да чукна на дърво, от доста време вече се чувствам здрава, знаеш ли?! Моят мениер синдром го няма… Сигурно не е случайно, мисля, че откакто промених отношението си…, открих, че независимо от теологичната си лексика, беседите всъщност са един практически наръчник за съвременен начин на живот. Нещо ми подсказва, че точно това ми е помогнало, ти как мислиш?
- Да, убеден съм, че… – отрони Константин.
- Те нито ме принуждават да стана отшелник, нито ме правят различна от другите, всъщност разликата е в мислите и постъпките, нали? В морала.
- Мда…
- Бог е създал свят на лутащи се хора, защото, за разлика от животните, на нас хората е дал мисленето и свободата, правото на избор, нали Косе?
- Да – потвърди Константин, изненадан от обръщението.
- Без свободата нямаше да опознаем нито злото, нито доброто, но свободата не е в това да правим каквото си искаме, нали?
Константин не отговори, но Марта спря, последвана след крачка и от него.
- Чудя се – каза тя – дали да не опитам и аз да вляза в кръга? Вече не се страхувам, че ще падна. Мислиш ли, че ще се справя?
- О, да – потвърди Константин, взирайки се все по-озадачено в лицето й.
- Нали паневритмията хармонизира и пречиства, зарежда с енергия и… Препоръчваха ми да съм директна и искрена, без страх как ще ме възприемат – произнесе след нова пауза Марта, а Константин долови, че днешното връщане от гората е различно.
- Мисля, че вече се научих да разпознавам интуицията си. Какво ще кажеш, ако се върнеш в апартамента при мен?
- Да се… върна?
- Да опитаме отново заедно. Мисля, че доколкото вече съм намерила себе си, преоткрила съм и теб.
Константин стискаше устни, не успяваше да вникне в думите й, констатира само, че монотонният автомобилен шум от недалечния булевард е изчезнал.
- Какво ще кажеш, Косе? – настоя Марта.
- Не очаквах да… Не знам дали идеята е добра – отвърна той като избягваше погледа й. – Доста изживяхме, вече постигнахме някакво равновесие… и сега да се нараним отново?…
- А може рискът да си струва, а? Вече ще е различно, защото ние самите вече сме различни. Мисля, че вече обичам теб – истинския Константин, а не представата за теб.
Забил поглед в обувките си, Константин тръгна с равномерен ход без да поглежда дали Марта го следва, ала с периферното си зрение долови как тя го настига.
- Ако нищо не излезе – добави Марта като се изравни с него, - ще преустановим и документално, и адресно, ще се пренеса при мама Роса… И… няма да играя в този парк… Но интуицията ми нашепва, че… онова няма да се повтори… никога!… - Като улови ръката му, тя го спря и навела глава, отрони: - Не съм ти споделяла, че от доста време сънувам все нас двамата – все хубави сънища… Снощи сънувах, че казваш „да”.
Константин внимателно изтегли ръката си. На самата спирка, при вида на задаващия се трамвай, той рече:
- Свари ме неподготвен и… не знам дали, ако сега ти дам отговор, ще е честно спрямо теб… и мен. Трябва да вървя!
Марта остана на спирката и като изпрати с поглед отдалечаващия се трамвай, въздъхна дълбоко.

 Пламен Трайков

 

Към първа част

Categories: Българска литература, Българска проза, ПЛАМЕН ТРАЙКОВ, КОРАБЪТ НА СТРАСТИТЕ, Уличница
^ top

Comments... (0)



Click here to add video (YouTube, Google, Yahoo or Vbox)
^ top

Categories...

Уличница III (Пламен Трайков)
                                 VIII.             Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализи...see full post
Уличница II (Пламен Трайков)
                                           IV.             Понякога се улавям да нося едно коварничко въпросче, чийто отговор упорито отбягвам. Дори интуицията ми в случая е безсилна. Не съм сигурна...see full post
Уличница I (Пламен Трайков)
                                        Е П И Л О Г                Марга никога нямаше да забрави Норвегия.           Дори в България всичко да беше по старому - без икономическа криза и без поли...see full post
Корабът на страстите I (Пламен Трайков)
                                          ПСИХОДРАМАТИЧЕН РОМАН   Не спъвай процесите на твоята душа!                                                                                                   ...see full post
Анотации на романите на Пламен Трайков
  Уличница    Втората книга на Пламен Трайков е романът “Уличница” (изд. “Хейзъл”). Действието се развива в последните години преди 1989 г., но чрез ретроспекции обхваща целия период на социализма. Ро...
see full post
^ top

People in this space (141)

People getting posts by email (0)
The Wizard
offline
pencho22
offline
Someone
offline
g_kulekov
offline
Ramona
offline
Buck
offline
Ljubitel
offline
^ top

Search

^ top

Recent visitors...

offline

0 minutes ago

pencho22
offline

on Feb 21, 2011


^ top